— Де да можехте още да правите еркари — извика тя към Сейко Есмит, докато се спускаха тичешком надолу по улицата с тресящата се зад тях тромава количка. Сейко не отговори — навярно не я чу. Тя не се откъсваше от изнурителния труд нито за миг — сред пришълците, изглежда, нямаше мекушави същества, — но огромното напрежение явно й се отразяваше, защото вече работеше като хипнотизирана. Веднъж, когато наближаваха с количката към портата, гаалите започнаха да изстрелват горящи главни, които падаха върху каменната настилка и керемидените покриви и продължаваха да димят и тлеят там. Сейко се оплете във въжетата като впримчен звяр и се заприсвива при всеки нов изстрел.
— Гаснат, този град не може да изгори — отбеляза тихо Ролери.
— Страх ме е от огъня, страх ме е от огъня… — непрекъснато повтаряше Сейко с невиждащ поглед.
Но когато един млад стрелец с арбалет полетя назад от стената, улучен в лицето с гаалска прашка, и се стовари до тях като орел с разперени криле, помитайки две от впрегнатите жени и опръсквайки полите им с кръв и мозък, не друга, а Сейко отиде при него, взе разбитата му глава върху скута си и шепнешком се прости с него.
— Родственик ли ти е? — попита я Ролери, когато тя отново надяна впряга и всички продължиха заедно.
— В града всички сме родственици — отвърна й алтеранката. — Това беше Джонкенди Ли — най-младият в Съвета.
Младият борец на арената на големия площад, сияещ от капчици пот и от съзнанието за победата си, който й каза, че в този град може да отиде, където пожелае. Той бе първият пришълец, с когото бе разговаряла.
А Джакоб Агат не бе виждала от миналата вечер, тъй като всеки, който бе останал в Ландин, било то човек или пришълец, си имаше определена задача и място, а Агат бе навсякъде, за да удържи един град от хиляда и петстотин души срещу петдесетхилядната войска. Денят напредваше, умората и гладът изчерпваха силите й и тя започна да вижда и неговия труп, проснат върху окървавените камъни долу, при Морската порта над скалите — другото подложено на непрестанни нападения място. Групата й прекрати работа, за да хапне малко хляб и сушени плодове, докарани върху кръглокрака количка от засмяно момче, а едно девойче със сериозно лице им донесе мях с вода. Ролери се съживи. Сигурна бе, че ще загинат всички, тъй като бе видяла от покривите как хълмовете почерняват от врагове — чет нямаха, а обсадата едва-що започваше. Но бе сигурна и че Агат не може да бъде убит, а щом като той остане жив, значи и тя няма да умре. Нима смъртта можеше да има нещо общо с него? Та той бе самият живот, нейният живот. Настанила се удобно върху каменната настилка, тя дъвчеше коравия хляб. На един хвърлей камък около нея осакатяваха, изнасилваха, подлагаха на мъчения и сееха ужас, а тя си седеше тук и дъвчеше хляб. Докато отвръщаха на удара с всички сили, с цялото си сърце и душа, поне страх нямаше да ги обземе.
Но страшното дойде съвсем скоро. Те теглеха непосилния си товар към портата, когато изведнъж трополенето и всички останали шумове наоколо потънаха в невероятния вой, който се раздаде отвъд нея. Това бе рев, наподобяващ грохота при земетресение, толкова дълбок и силен, че не стигаше до ушите, а проникваше в костите. Портата потрепери и подскочи на железните си панти. В този миг тя зърна Агат. Той тичаше от долната част на града начело на голяма група стрелци и крещеше със заповеден глас към друга група на стената.
В изпълнение на нареждането всичките жени се изпокриха из по-близките до центъра улици. „Аууууу, аууу, аууу!“ не спираше воят на тълпата пред Земната порта. Той извираше сякаш из недрата на самите хълмове, които щяха да тръгнат към града и да го срутят от скалите в морето. Духаше леденостуден вятър. Групата й се разпръсна, всичко се обърка. Тя нямаше повече работа. Свечеряваше се. Денят не бе преминал още, рано бе за тъмнината. Изведнъж Ролери разбра, че всъщност ще умре, повярва в смъртта си и заплака беззвучно, застинала на безлюдната улица между високите и пусти сгради.
На една странична улица няколко момчета къртеха камъни за довършване и укрепване на барикадите, издигнати при портите на четирите улици, които водеха към главния площад. Тя отиде при тях, за да се стопли, за да върши нещо. Работата не бе по силите им, но четиримата се трудеха безмълвно.