Старицата вече се гърчеше с невиждащ поглед и се опитваше да предаде с думи безсловесния си допир с някакво чуждо съзнание, чиито мисли бяха на чужд език, да се добере до онова, което е във владението на чужди ръце.
— Държа… държа… върволица… въже… — пелтечеше тя.
Ролери потрепери от страх и отвращение. Вглъбен в себе си, Агат се бе извърнал от Ала.
Най-сетне старицата застина и дълго време седя със сведена глава.
Сейко Есмит наля на седемте алтерани и на Ролери чашка обреден чай. Всеки от тях отпи, едва докосвайки я с устни, и я предаде на един от съгражданите си, той на друг и така, докато я пресушат. Преди да изпълни ритуала, Ролери дълго време съзерцаваше купичката, която пое от Агат. Синя, крехка като листо, тя пропускаше светлината като скъпоценен камък.
— Гаалите са си отишли — каза Ала Пасфал високо и вдигна изтерзаното си лице. — Сега вървят в някаква долина между две планини… това се разбира много ясно.
— Долината Гилн — промълви един от мъжете. — На около десетина километра на юг от тресавището.
— Бягат от Зимата. Градът е спасен.
— Но Законът е нарушен — каза Агат и дрезгавият му глас прониза надеждата и ликуването, които се носеха наоколо. — Стените могат да се поправят. Е, ще видим…
Двамата с Ролери слязоха заедно по стълбите и прекосиха огромната Съвещателна зала, натъпкана с маси и пейки, тъй като сега общата столова се намираше тук, под златните часовници и кристалните изображения на планетите, които обикаляха около слънцата си.
— Да си вървим — каза Агат и те навлякоха кожените палта с големи качулки, които им бяха раздадени от складовете под Древния палат, и потънаха в заслепяващия вихър на площада. Не бяха направили и десетина крачки, когато сред виелицата пред тях изникна гротескна, покрита с окървавен сняг фигура и извика:
— Морската порта, отсам стените са, при Морската порта…
Агат погледна към Ролери и изчезна в бурята. След един миг от кулата над главата й се разнесе оглушителен метален звън и се разми в бурята. Те наричаха този екот „камбана“ и преди началото на обсадата всички бяха научили сигналите. Четири, пет удара, после тишина, после още пет и още пет — всички мъже при Морската порта, Морската порта…
Ролери извлече вестоносеца до колоните на Съюзния палат, за да не пречат на мъжете, които се втурваха в снежната виелица по ризи или навличаха палтата си на бегом, с оръжие и без оръжие, и се изгубваха от погледа й още преди да прекосят площада.
Изведнъж потокът от хора секна. Откъм Морската порта долиташе някакъв шум, но воят на вятъра и гъстият сняг го поглъщаха и отдалечаваха от момичето. На завет под сводовете вестоносецът се подпираше на нея. От дълбоката рана на врата му струеше кръв и ако тя не го придържаше, той щеше да се строполи на земята. Разпозна лицето му — казваше се Пилотсон и тя го извика по име, за да го свести и задържи на крака, докато се мъчеше да го прибере в сградата. Той залиташе от слабост и мърмореше нещо, сякаш все още се опитваше да предаде вестта, която носеше:
— Те пробиха, отсам стените са…
Глава дванайсета
Обсадата на площада
Високата, тясна Морска порта бе залостена с трясък и дрънчене. Битката в бурята свърши. Но когато мъжете от града се обърнаха назад, те видяха как над окървавените преспи и през все още сипещия се сняг пробягват някакви сенки.
Набързо прибраха мъртвите и ранените и се върнаха на площада. В тази виелица нямаше смисъл да се стои на пост срещу стълбите или катерачите — на повече от пет крачки не се виждаше нищо. Един или няколко гаали се бяха промъкнали вътре направо под носа на стражите и бяха отворили Морската порта за нападението. Сега ги отблъснаха, но следващия път можеха да влязат откъдето си поискат, когато си поискат и далеч по-многобройни.
— Струва ми се — каза Умаксуман на Агат на път за барикадата при Театъра и Колежа, — че днес повечето гаали са тръгнали на юг.
— Сигурно — кимна Агат. — Ако не продължат, ще измрат от глад. Това тук е обсадна войска, оставена да ни довърши и да преживее от нашите запаси. Колко мислиш, че са?
— На портата не бяха повече от хиляда — отвърна неуверено местният жител. — Но може да има и още. И всичките ще проникнат отсам стените… Гледай!
И той посочи към една забързана, приведена фигура, която снежните завеси за миг разкриха на улицата пред тях.
— Ти мини оттам — измърмори Умаксуман и рязко изчезна вляво.
Агат заобиколи зданието отдясно и двамата отново се срещнаха на същото място.
— Никакъв успех.
— Напротив — отвърна му кратко теварът и размаха гаалска брадва с кокалена дръжка, която допреди минута бе принадлежала другиму. Високо над главите им камбаната на кулата над Палата продължаваше да отеква меко и приглушено през снега: едно, две — едно, две — едно, две — оттегляне към площада… Всички се отправяха към сърцето на града — площада, заобиколен от четирите огромни сгради, — участниците в битката при Морската порта, стражите от стените и Земната порта, онези, които бяха заспали по домовете си, както и онези, които се опитваха да зърнат нещо от покривите. Преминаваха един по един през барикадите. Най-сетне се появиха и Умаксуман и Агат, съзнавайки, че е лудост сега да се стои навън по улиците, където кръстосваха разни сенки.