— Можем да се прехвърлим от едно здание в друго по подземните тунели — посъветва го един от другите.
— Така и ще направим — кимна Агат и добави, — но на барикадите трябва да има хора…
Ролери се помая нарочно, за да останат последни, и след това успя да убеди нетърпеливия Агат да й позволи отново да прегледа раната на главата му. Тя изглеждаше по-добре или поне не по-зле. На лицето му все още личаха белезите от побоя, нанесен му от родствениците й, а собствените й ръце, ожулени от камъните и въжетата, бяха покрити с рани, които не минаваха поради студа. Тя постави изранените си ръце върху наранената му глава и се разсмя:
— Точно като двама стари воини. О, Джакоб Агат, когато се преселим в страната под морето, ще се върнат ли предните ти зъби?
Той я погледна неразбиращо, опита се да се усмихне, но не успя.
— Когато пришълците умират, те навярно се връщат на звездите… в другите светове — каза тя и престана да се усмихва.
— Никъде не се връщаме — отвърна й той и стана. — Тук си оставаме. Хайде, жено моя.
Въпреки ярката светлина, която идеше от слънцето, небето и снега, въздухът навън бе толкова студен, че вдишването му причиняваше болка. Те забързано пресичаха площада към колоните на Съюзния палат, когато някакъв шум зад гърба им ги накара да се обърнат. Готов да приклекне и да побегне, Агат насочи стреломета си. Над барикадата с неистов крясък прелетя странна фигура и се просна по лице на около пет крачки от тях — това бе гаал, а от ребрата му стърчаха две пики. Стражите върху барикадите гледаха с недоумение и викаха, стрелците на бърза ръка заредиха арбалетите, а иззад капаците на един прозорец някакъв мъж крещеше нещо. Мъртвият гаал лежеше върху окървавения, изпотъпкан сняг в синята сянка на барикадата.
Към Агат се приближи тичешком един от стражите и извика:
— Алтера, това сигурно е сигнал за нападение…
— Не, не, аз го видях — прекъсна го друг човек, който се втурна от вратата на Колежа. — То го преследваше, затова крещеше така…
— Какво си видял? Да не би да е решил да атакува сам?
— Той бягаше от него… опитваше се да си спаси живота! Не видяхте ли какво имаше зад него, вие там, на барикадата? Нищо чудно, че надаваше такива викове. Това беше нещо бяло, тичаше като човек и имаше врат като… о, господи, ей такъв врат, Алтера! Показа се на ъгъла след него, но после се върна.
— Снежен таласъм — каза Агат и се обърна към Ролери за потвърждение. Тя бе чувала разказите на Уолд и кимна.
— Бяло, високо, а главата му се поклаща от една страна на друга… — възпроизведе тя зловещия начин, по който Уолд го бе имитирал, и човекът, видял нещото от прозореца, извика:
— Точно така.
Агат се качи на барикадата, за да се опита да зърне чудовището. Ролери остана долу, загледана в мъртвеца, който от ужас се бе хвърлил върху вражеските пики, за да избяга. Не бе виждала гаал от толкова близо, тъй като пленници не се взимаха, а и непрекъснато бе заета с ранените в подземието. Късото и слабо тяло бе до такава степен намазано с мазнина, че кожата му, по-бяла от нейната, лъщеше като тлъсто месо, а в намазнената коса бяха вплетени червени пера. Зле облечен, загърнат с кожен парцал, покосеният от внезапна смърт боец лежеше с лице, заровено в земята, сякаш продължаваше да се крие от белия си преследвач. Момичето стоеше неподвижно до него в кристално ясната, ледена сянка на барикадата.
— Ето го! — чу тя вика на Агат от върха на наклонената вътрешна част на барикадата, където имаше и стъпала, изградени от камъни от настилката и от скалите край морето. Той слезе при нея с блеснали очи и я накара да побързат към Съюзния палат.
— Мернах го просто за секунда тъкмо когато пресичаше улица „Отака“. Бягаше и поклащаше глава към нас… На глутници ли се движат тези неща?
Ролери не знаеше, познанията й се простираха до разказа на Уолд, който сам убил снежен таласъм сред чутовните снегове на миналата Зима. Те влязоха в препълнената столова с вестта и въпроса си. Умаксуман потвърди, че снежните таласъми често се движат на глутници, но пришълците не се доверяваха на думите на един вирс и трябваше да погледнат в книгите си. В книгата, която внесоха, се казваше, че след първата буря на Деветата Зима са забелязани снежни таласъми на глутници от по дванайсет до петнайсет.
— Как говорят книгите? Та те не издават никакъв звук. Нещо като езика на мисълта, с който се обръщат към мене?
Агат я погледна. Те седяха на една от дългите маси в Съвещателната зала и пиеха горещата и рядка супа от трева, която пришълците обичаха толкова много и наричаха чай.