— Не… или може би да, до известна степен. Слушай, Ролери, след малко излизам. Ти се върни в болницата. Не обръщай внимание на сръдните на Уаток. Той е стар и уморен. Но има големи познания. Ако ти се наложи да ходиш в друга сграда, не пресичай площада, използвай тунелите. Между гаалските сгрелци и тези зверове… — опита се той да се засмее, — какво ли ни очаква още?
— Джакоб Агат, исках да те попитам…
За краткото време на познанството им тя все още не бе успяла със сигурност да разбере от колко части се състои името му и кои от тях да използва.
— Слушам думите ти — каза той сериозно.
— Защо не се обърнете към гаалите с езика на мисълта? Кажете им… да си вървят. Както на брега ми каза да тичам към Купола. Както пастирът казал на ханите…
— Човекът не е като животните — отвърна той и изведнъж й мина през ума, че той единствен нарича и нейните, и своите, и гаалите човешки същества.
— Старицата… Пасфал… чу гаалите, когато голямата войска тръгваше на юг.
— Точно така. Хората, притежаващи такава дарба и подготовка, могат да чуват дори от разстояние мислите на друго разумно същество, без то да подозира. Все едно, че се намиращ сред тълпа от хора и усещаш страховете им или пък радостта им. Чуването на мисли е по-сложно, разбира се, но то е безсловесно. Докато предаването и приемането на мисли е различно. Ако се обърнеш с езика на мисълта към неподготвен за това човек, то той ще затвори съзнанието си пред тебе още преди да е разбрал, че е чул нещо. Особено ако не чува онова, което му се иска. Обикновено същества, които не са естествени приемници, имат съвършена защита. Всъщност овладяването на паравербалното общуване означава главно разрушаване на собствените ти защитни прегради.
— Но животните могат да чуват.
— До известна степен. Това отново се прави по безсловесен начин. Някои хора притежават умението да въздействат върху животните. От това има полза при отглеждането на стадата и по време на лов. Никога ли не си чувала какъв късмет имаме като ловци?
— Да, и затова ви наричаме магьосници. Но тогава аз като ханите ли съм? Нали чух мислите ти.
— Така е. И ти се обърна към мене по същия начин… веднъж, в моя дом… Понякога това става между двама души — няма прегради, няма нищо. — Той изпи чашата си и с тъга погледна към изображението на слънцето и обсипаните със скъпоценни камъни светове, обикалящи около него на дългата отсрещна стена. — И за да стане, те трябва да се обичат. Трябва… Не мога да изпратя страха си или омразата си към гаалите. Няма да чуят… но ако ги насоча към тебе, бих могъл да те убия. Както и ти мене, Ролери…
В този момент дойдоха да го извикат на площада и трябваше да се разделят. Тя слезе долу да се грижи за теварите в болницата, както й бе наредено, а и да помогне на раненото момче от пришълците да умре по-леко — смъртта настъпи мъчително чак вечерта. Старият лечител й позволи да стои при него. Уаток не можеше да се примири с безпомощността си и беснееше.
— Ние, човешките същества, не умираме от отвратителните ви болести! — прогърмя веднъж гласът му. — Момчето е било родено с някакъв дефект в кръвта!
Тя не обръщаше внимание на думите му. А още по-малко момчето, което издъхна в ужасни мъки, като до последния миг я държеше за ръката.
В голямата, тиха зала долу носеха нови ранени, по един или двама наведнъж. Само по това се разбираше, че горе, на слънцето и на снега, се води ожесточена битка. Донесоха и Умаксуман в безсъзнание, улучен от гаалска прашка. Проснат в целия си ръст, той беше величествен и тя го гледаше с тиха гордост — истински воин, неин брат. Смяташе го за почти умрял, но не след дълго той седна, поклати глава и се изправи:
— Къде съм?
Ролери почти се засмя, докато му отговаряше. Не бе лесно да убиеш някой от рода на Уолд. Той й разказа, че гаалите нападат едновременно всички барикади, че упражняват непрестанен натиск също като при голямото нападение при Земната порта, когато всичките им бойци се втурнаха да изкачват стената, като си стъпваха по раменете.
— Глупави воини са — каза той, разтривайки голямата буца зад ухото си. — Ако си бяха седяли по покривите около този площад и ни бяха целили със стрели, то след седмица по барикадите едва ли щеше да остане някой. А те само знаят да връхлитат всички вкупом и да крещят… Къде ми е копието? — Той отново разтри главата си и се върна в боя.
Мъртвите не ги сваляха тук, полагаха ги под един навес на площада, за да ги изгорят след това. Тъй че Ролери нямаше да разбере, ако убиеха Агат. Всеки път, когато се появеше носилката с нов пациент, у нея се надигаше вълна от надежда — ако раненият е Агат, това означаваше, че не е мъртъв. Но все не беше той. Чудеше се дали ще я извика с мисълта си, преди да умре, ако го убият, и дали този зов няма да я убие.