Към края на този безкраен ден свалиха старицата Ала Пасфал. Тя и още няколко старци измежду пришълците се бяха нагърбили с опасната задача да носят оръжие на защитниците на барикадите, което означаваше да притичват през площада под дъжда от вражески стрели. Една гаалска пика я бе пронизала право в гърлото. Уаток едва ли можеше да й помогне. Малката черна старица умираше сред младежите. Прикована от погледа й, Ролери се приближи към нея с легенче, в което някой бе повърнал кръв. Неумолими, тъмни и бездънни като скала, старческите очи я гледаха втренчено и Ролери отвърна на погледа, въпреки че това не бе обичайно за народа й.
Превързаното гърло хъркаше, устните се кривяха.
Да се разрушат собствените защитни прегради…
— Слушам — каза Ролери с треперещ глас по общоприетия за теварите начин.
„Ще си отидат“, нареждаше в мислите й измореният и отслабнал глас на Ала Пасфал. „Ще се опитат да тръгнат на юг след другите. Страхуват се от нас, от снежните таласъми, от къщите, от улиците. Страх ги е. След това нападение ще си заминат. Кажи на Джакоб, че ще си тръгнат… утре…“
— Ще му кажа — отвърна Ролери и избухна в сълзи. Неподвижна, безмълвна, умиращата я гледаше втренчено с тъмните си, каменни очи.
Ролери се залови отново за работа, тъй като ранените се нуждаеха от грижи, а Уаток нямаше друг помощник. А и каква полза да ходи да търси Агат горе в окървавения сняг, сред воя и бъркотията, само и само да му каже, преди да го убият, че някаква обезумяла старица е казала на смъртното си легло, че ще оцелеят?
Тя продължи да си изпълнява задълженията, а по лицето й не преставаха да се стичат сълзи.
— Защо плачеш? — попита я един от пришълците, тежко ранен, но под успокояващото въздействие на чудотворното лекарство на Уаток — малко топче, което се гълташе, за да намали или спре болката. Попита я по детски, със сънен и изпълнен с любопитство глас.
— Не знам — отвърна му Ролери. — Опитай се да заспиш.
Но всъщност знаеше, макар и смътно, че плаче, защото надеждата, пробиваща си път през смирението, в което бе живяла дни наред, й причиняваше непоносима болка, а Ролери, като всяка жена, плачеше, щом я болеше.
Тук, долу, по нищо не личеше, че денят наближава своя край, но това вероятно бе така, защото Сейко Есмит донесе поднос с топла храна за нея, Уаток и ранените, които можеха да ядат. Докато чакаше за съдовете, Ролери й каза, че старата Пасфал Алтера е мъртва.
Сейко само кимна с глава, лицето й бе напрегнато и странно.
— Сега изстрелват огнени факли и хвърлят горящи неща от покривите. Не могат да пробият и затова ще изгорят сградите и складовете, та да умрем от глад и студ. Ако се подпали Палатът, няма да можете да се измъкнете оттук. Живи ще изгорите.
Ролери ядеше мълчаливо. Топлото ястие от бхан бе ароматизирано със сок от месо и ситно нарязани билки. Дори и обсадени, пришълците готвеха по-вкусно, отколкото нейният народ посред благодатната есен. Тя обра паницата си и всички остатъци от дажбата на ранените и върна подноса на Сейко, съжалявайки, че няма повече.
Дълго след това при тях не се появи никой. Ранените спяха и охкаха насън. Газовите огнища излъчваха топлина през решетките и в помещението бе уютно като в шатра с пламтящ огън. От време на време тежкото дишане на спящите хора наоколо се нарушаваше от тиктакането на кръглоликите неща по стените, които заедно с бутнатите до стената стъклени витрини и високите редици от книги прорязваха меката, равномерна светлина от газовите пламъци със златистокафеникави отблясъци.
— Даде ли му аналгетик? — прошепна Уаток и тя сви рамене утвърдително, изправяйки се пред един от ранените. Приведен над масата до Ролери, старият лечител изрязваше нови превръзки, тъй като всички запаси бяха привършили. Изглеждаше състарен с половин Година.
— Старейшино — обърна се към него Ролери, за да го разведри в умората и отчаянието му, — какво друго кара една рана да гноясва, ако не оръжейната болест?
— О, разни твари. Гадинки, които са твърде малки и не се виждат. Бих могъл да ти ги покажа само със специално стъкло, ей като онова на витрината. Те живеят почти навсякъде — върху оръжието, във въздуха, върху кожата. Ако проникнат в кръвта, тялото се съпротивлява и от тази битка вътре в него се получават подутините и всичко останало. Поне така се казва в книгите. Този въпрос никога не е представлявал интерес за мене като лекар.
— А защо тези гадинки не хапят пришълците?
— Защото не обичат чужденците — изсумтя Уаток при този опит за шега. — Нали знаеш, че сме чужденци. Дори храната си не можем да смиламе без помощта на периодични дози ензими. Химическата ни структура съвсем слабо се различава от местните органични норми и това личи най-вече при питоплазмата… Ти не знаеш какво е това. Ами просто значи, че ние сме направени от малко по-различни неща от вас, вирсите.