Съвсем бе забравила, че Агат вече може и да е мъртъв. Седнала сред спящите ранени мъже, под разрушения и изпълнен със смъртна опасност град, тя безмълвно размишляваше за вероятността да оцелее.
Глава четиринайсета
Ден първи
С падането на нощта стана още по-студено. Разтопилият се на слънцето сняг се превърна в огледално гладък лед. Скрити по близките покриви и тавани, гаалите продължаваха да изстрелват потопените в смола стрели, които пронизваха студения сумрак като червеникави и златисти огнени птици. Покривите на четирите обкръжени здания бяха от мед, а стените от камък и огънят не можеше да им стори нищо. Нападенията над барикадите секнаха. Престанаха да прелитат железните и огнени стрели. Джакоб Агат се изправи на барикадата и пред погледа му се разкриха стъмняващите се и безлюдни улици, които потъваха сред тъмните къщи.
Отначало мъжете останаха на площада в очакване на нощно нападение, тъй като гаалите очевидно бяха решени на всичко, но ставаше все по-студено и по-студено. Най-накрая Агат заповяда да останат само стражите, а останалите пусна да се погрижат за раните си, да се нахранят и да отдъхнат. Навярно и гаалите бяха също толкова изтощени, само че пришълците поне имаха подходящи за студа дрехи, а те и това нямаха. Дори и отчаянието не би изкарало северняците навън, под вледеняващата звездна светлина, само с оскъдното си облекло от кожени дрипи. Тъй че защитниците спяха, много от тях на поста си, свили се някъде в залите или до прозорците на отоплените сгради. А онези, които ги бяха обсадили, се тълпяха гладни около огньове, запалени насред високите каменни стаи, и мъртъвците им лежаха с вкочанени крайници в заледения сняг под барикадите.
На Агат не му се спеше. Той не можеше да влезе на топло и да изостави притихналия под Зимните съзвездия площад, където цял ден се бяха сражавали на живот и смърт. Над покривите на изток сияеха Дървото, Стрелата, Пътят на петте звезди, както и самата Снежна звезда — всичките звезди на Зимата, които светеха като кристали. горе, в непрогледната, ледена тъма.
Той съзнаваше, че това е последната нощ, но се чудеше за кого — за него ли, за неговия град ли, или за сражението. Часовете се нижеха един след друг, Снежната звезда се издигаше все по-високо, площадът и съседните улици тънеха в мъртвешка тишина, а него го обземащо някакво опиянение. Те спяха, всичките врагове спяха отсам градските стени и като че ли той бе единственото будно същество, и като че ли градът му принадлежеше, заедно с всичките спящи хора и всичките мъртъвци. Това бе неговата нощ.
Нима щеше да я прекара, хванат в клопката на два капана едновременно. Той каза нещо на сънения страж, изкачи се на барикадата на улица „Есмит“ и се прехвърли от другата страна.
— Алтера! — викна някой след него шепнешком с дрезгав глас. Той само се обърна, направи им знак да спуснат въже, по което да се върне, и продължи право по средата на улицата. Нямаше намерение да влиза в спор с вътрешното си убеждение, че е неуязвим, тъй като това можеше да му донесе нещастие. Приемаше го безрезервно и крачеше по тъмната улица сред враговете си, все едно че отиваше на разходка след вечеря.
Подмина къщата си, но не се обърна. Звездите се появяваха и скриваха зад черните покриви, а отраженията им искряха на леда. Към горния край на града улицата се стесняваше, завиваше леко покрай къщи, изоставени още преди Агат да се роди, и после неочаквано излизаше на площадката пред Земната порта. Полуразрушени и отчасти послужили за огрев на гаалите, катапултите все още се намираха по местата си, заобиколени от купища камъни. В един момент самите порти бяха отворени, но после залостени отново и сега бяха здраво замръзнали. Агат се изкачи по стъпалата на едната от кулите до наблюдателницата, спомни си как стоеше тук, на същото това място, малко преди да завали сняг и гледаше надолу към многобройната гаалска войска, която прииждаше с грохота на морския прилив. Ако стълбите им бяха повече, всичко щеше да е свършило още през същия ден… Но сега нищо не помръдваше, нищо не издаваше звук. Наоколо всичко тънеше в сняг и тишина, а звездите огряваха планинския склон и мъртвите, заледени дървета по билото.
Той се обърна на запад и обхвана с поглед целия град на изгнаниците. Под него покривите се спускаха постепенно към стената върху морските скали. А над тази шепа камъни звездите бавно поемаха на запад. Застанал неподвижно, Агат си подсвиркваше тихо някаква игрива мелодия, а студът проникваше дори през тежкото му кожено облекло.
Най-сетне той почувства как у него надделява умората и напусна наблюдателницата. Стъпалата бяха заледени. Той се подхлъзна на предпоследното стъпало, но не падна, тъй като успя да се хване за един издаден камък на стената, и мигновено вдигна поглед, защото бе доловил някакво раздвижване от другата страна на площадката.