— Аз съм Джакоб Агат, старейшино.
— Бъди добре дошъл в моята шатра и в шатрите на моя род, Алтера.
— Чувам думите ти със сърцето си — отвърна пришълецът и предизвика лека усмивка у Уолд — от времето на баща си не бе чувал тези думи. Странно как пришълците винаги помнеха старото и току изравяха отдавна погребани в отминали дни неща. Как можеше този младеж да знае фразата, която помнеха само Уолд и още двама-трима от най-възрастните в Тевар? Това бе част от загадъчността на пришълците, която приписваха на магии и която караше хората да се страхуват от тъмнокожите. Но Уолд никога не се бе страхувал от тях.
— Една благородна жена от твоя род живя в шатрите ми, а самият аз неведнъж съм минавал през Пролетта по улиците на града ви. Много добре си спомням всичко. Тъй че заявявам, че докато съм жив, никой тук от Тевар няма да наруши мира между нашите два народа.
— И никой от Ландин няма да го наруши, докато аз съм жив.
Старият вожд се развълнува от краткото си слово, в очите му се появиха сълзи и той приседна върху кожената ракла, взе да кашля и да премигва. Загърнат с черно наметало, Агат стоеше прав, а от мургавото му лице се взираха черните му очи. Младите ловци, които го пазеха, нервничеха, а през отвора на шатрата надничаха деца, които си шушукаха и се бутаха. Уолд ги отпрати само с едно махване на ръка. Входът се затвори, старата Керли стъкми огъня и бързо излезе навън, а той остана насаме с чужденеца.
— Седни.
Агат не помръдна. Само каза: „Слушам думите ти“, и продължи да стои прав. Защо да сяда сега, когато нямаше кой да го види, след като Уолд не го бе поканил пред другите хора? Този извод не достигна до стареца по пътя на размишлението, а просто проникна през кожата му, която дългият живот на предводител бе направил много чувствителна. Той въздъхна и извика с дебелия си, дрезгав глас:
— Жено!
Старата Керли се появи отново и го погледна недоумяващо.
— Седни — обърна се Уолд към Агат и той приседна до огъня с кръстосани крака. — Махай се! — изръмжа старецът към жена си и тя изчезна.
Настъпи мълчание. Съсредоточено и старателно Уолд развърза връзките на малката кожена торбичка, която висеше на пояса му, извади бучица втвърдено жезиново масло, отчегърта от нея едва забележима люспица, върна бучицата на мястото й, завърза торбичката, а люспицата хвърли върху жаравата на края на огъня. Над нея се издигнаха кръгчета горчив зеленикав дим. Двамата вдишаха дълбоко и притвориха очи. Уолд се облегна на замазаната със смола кошница за уриниране и рече:
— Слушам думите ти.
— Старейшино, получихме вест от север.
— И ние. Вчера дойде бързоходец. — Вчера ли беше?
— Каза ли нещо за Зимния град при Тлокна?
Старецът известно време не отделяше поглед от огъня, дишаше дълбоко, сякаш за да вдъхне докрай жезиновия мирис, хапеше устните си от вътрешната страна, а лицето му (както му бе добре известно) бе равно като парче дърво, безизразно, грохнало.
— Не ми се иска да съм вестител на беди — продължи чужденецът с тихия си, спокоен глас.
— Не се безпокой. Вече знаем. Много е трудно, Алтера, да отсееш истината от приказки, които идват отдалеч, от други племена, жители на други области. Дори за един бързоходец от Тлокна до Тевар има осем дни път и двойно повече, ако се придвижваш с шатри и стада. Кой знае? Портите ще са готови за спускане, когато ни връхлети Южното нашествие. А при вас, там в града, който никога не напускате, портите ви едва ли имат нужда от потягане.
— Старейшино, този път ще ни трябват много здрави порти. Тлокна е имал и стени, и порти, и воини. Сега няма нищо. Това не е слух. Няколко души от Ландин бяха там преди десет дни. Наблюдаваха границитс за появата на първия гаал. Но те идат вкупом…
— Алтера, аз слушах думите ти… Сега чуй ме и ти. Хората понякога се плашат и побягват още преди идването на врага. Чуваме какви ли не приказки. Но аз съм стар. Два пъти съм виждал Есента. Виждал съм настъпването на Зимата и преселението на гаалите на юг. Истината ще ти кажа аз.
— Слушам думите ти — отвърна пришълецът.
— Гаалите живеят на север, отвъд най-отдалечените владения на народите, които говорят нашия език. Казват, че там имали обширни тревисти Летни пасища в подножието на планини с реки от лед по върховете. След като превали Есета, от далечния север, царството на вечната Зима, в земите им започват да нахлуват студът и снеголюбивите зверове. Тогава на юг потеглят и гаалите. Носят шатрите си, но не строят градове и не се запасяват със зърно. През Тенарскага област преминават, когато изгреят звездите на Дървото и преди появата на Снежната звезда — на границата между Есента и Зимата. Ако се натъкнат на странстващи беззащитни семейства, на ловни лагери или на неохранявани стада или ниви, те убиват и грабят. Но ако видят здраво построен Зимен град с воини на стените, просто минават покрай него, размахват копия и надават викове, а ние изстрелваме но някоя и друга стрела в гърбовете на изоставащите… Те продължават пътя си и спират някъде много далеч на юг. Някои казват, че там, където прекарват зимата, е по-топло… кой знае?