— Я освети ей там, към изхода — помоли той Кибернетика.
Едва лъчът плъзна настрана и Докторът сам се вкопчи в дръжката на прожектора и го обърна докрай. Точно по средата на равното дъно на клисурата стоеше някаква странна гладка скала. Докторът можеше да се закълне, че вчера тук нямаше нищо. Никаква скала. Изведнъж и двамата видяха, че между дъното на клисурата и скалата преминава ивица светлина, широка около половин метър… Скалата сякаш висеше неподвижно във въздуха. Не бяха дошли дори на себе си, когато скалата изведнъж се залюля отдолу нагоре, сякаш беше изрязана от огромно парче желе и бавно, много плавно се насочи към тях.
— Ето го твоето отсъствие на биосфера!
Преди Докторът да успее да отговори, преди да успее да предотврати нещастието, малиновият лъч на бластера разпори тъмнината. На мястото, където току-що се движеше неизвестното, шумно се пръсна син облак и около тях настана нощ. Неизвестно защо прожекторът угасна.
— Дай прожектора! — извика Кибернетикът, без да изпуска бластера, но Докторът не му отговори.
Той трескаво шареше по колана на скафандъра, наслуки натискайки копчетата, разбрал, че това е безсмислено: цялото енергетическо оборудване беше излязло от строя, не гореше дори аварийното фенерче на шлема му и само радиото неизвестно защо продължаваше да работи. Той ясно чуваше шумното дишане на Кибернетика, щракането на копчетата и неговите проклятия.
Кибернетикът дръпна затвора на бластера, обърна се по посока на скалата и вече без да се надява на нещо, натисна спусъка. Но бластерът не ги подведе. Изглежда, че неговият автоматичен реактор продължаваше да работи и макар зарядът да се оказа доста по-нисък от нормалното, в жълтеникавото му проблясват те успяха да видят, че наоколо вече няма нищо. Никакви подвижни скали.
— Престани — каза Докторът. — Да се върнем в шлюпката. Може би там нещо е оцеляло.
Обърнаха се и мълчаливо закрачиха към шлюпката. Беше тъмно като в рог. Сигурно поради това, че ги беше ослепила светкавицата на бластера. Изминаха десет крачки, петнадесет — шлюпката я нямаше.
— Сигурен ли си, че вървим правилно? — попита Докторът.
— Сега ще видим! — Кибернетикът отново щракна затвора, но Докторът го хвана за ръката.
— Май че стига. Твоята илюминация само привлича вниманието върху нас.
Вятърът ги удари в гърба. На Доктора му се стори, че във въздуха танцуват някакви огнени искри.
— Нещо ми става с очите… Ти виждаш ли тези светулки?
— Възможно е това да са разряди. Тук има сума енергия от радиацията и от това лудо зелено слънце. Но къде е шлюпката?
— Може би да се върнем обратно?
— Тогава изобщо ще изгубим посоката. Защо не нападат? Сега е най-удобно, на открито ние сме беззащитни, а нощните животни отлично виждат в тъмното. Ако опитат пак… аз ще ударя с протонни…
— Какво „пак“?
— Ами да ни нападнат!
— Откъде накъде реши, че са ни нападнали?
— Ами какво, да не би да си играят на криеница? Защо ще бягат направо срещу нас? Малко ли място има тука?
— Ти поне знаеш ли в кого стрелят?
— В кого ли? Защо „в кого“? Това беше някакъв звяр. Много добър звяр.
— Добре, ако е така. Ами ако не е?
— Е, знаеш ли…
Беше ясно, че въпросът на Доктора все пак смути Кибернетика. Докторът изобщо не искаше да продължава този разговор, но трябваше да го продължи, нямаше друг избор.
— Да обявяваме война на цялата планета с нашите сили не е много разумно. Как мислиш?
— Много обичаш да преувеличаваш всичко, Пьотр Семьонович. За каква война говориш? Какво общо има тук войната? Нападна ни неизвестно същество, аз стрелях по него, това е всичко!
— А ако не е просто същество?
— Говориш така, сякаш си открил на тази планета цяла цивилизация. При това хуманоидна. Сподели, ако е така!
— Нищо не съм открил! Но предпочитам да се държа така, че все едно тук може да има такава цивилизация и в крайна сметка, да не забравяме, че ние сме гости тук. Иска ми се хората винаги да бъдат добри гости. Достатъчно злини успяхме да направим на собствената си планета. Не бива да хващаме бластера без крайна необходимост. Аз съм почти сигурен, че това нещо нямаше никакви враждебни намерения. Иначе от нас нищо нямаше да остане. Само ние с теб тук сме двама, а разумът и въобще животът, та дори и най-примитивният, е способен да се обединява в случай на опасност.
— Ето, ето! Ти говореше, че на тази планета няма биосфера. Ти направи анализите и не намери дори вируси!
Докторът се усмихна:
— Така сме устроени, няма как. Винаги е по-приятно да обвиниш в грешка другия, особено ако се чувствуваш виновен сам. А биосферата… Какво пък, съгласен съм. Прекалено прибързан извод. Макар че това е странно, Миша. Много странно. Може би нашите ще намерят нещо ново?