Изминаха около десет минути, преди да разберат — нещо се беше променило. Появи се едва забележимо движение във въздуха.
— Угаси светлината — помоли Кибернетикът.
В настъпилия мрак видяха отпред светло петно.
— Изглежда, там е изходът!
— Разбира се, че е изходът. Лабиринтът винаги завършва с изход, ако се приложи правилото на лявата ръка.
— За какво говориш? — не разбра Кибернетикът.
— За земните лабиринти.
— Но тук не е Земята!
— Там е работата, я! Точно това не ми харесва. Прекалено познат лабиринт. И прекалено прост…
Сега проходът се беше разширил и премина в дълга зала. Някъде напред слабо проблясваше някаква локва. А още по-нататък след нея скалата свиваше встрани и можеше да се види познатото дъно на клисурата.
— Гледай, вече се съмва — каза Кибернетикът. — Дълго сме се лутали.
Докторът не отговори. Той беше спрял и сега стоеше със стиснати юмруци, като с ненавист гледаше локвата, преградила пътя им.
— Какво си се заковал? Хайде! Добре, че излязохме в нашата клисура, ще успеем да стигнем до шлюпката.
— Разбираш ли, Миша… Ние няма да минем оттук!
— Няма да можем ли?
— Не. Аз казах — няма да минем. Сега ще ти обясня всичко.
— Какво има да ми обясняваш? Ще ми обясниш, като сменим бутилките!
— Тогава вече ще е късно. Чуй, този лабиринт… А сега този басейн, дъската… Ето там, виждаш ли?
— Каква дъска? Виждам една каменна плоча и това е прекрасно. От нея лесно ще прескочим локвата!
— Точно така. Именно ще прескочим… Там е цялата работа.
— Говори разбрано, в края на краищата!
— Помниш ли, в лабиринта аз знаех, че през цялото време трябва да завиваме наляво?… И тази зала ми е позната.
— Е, брате, тук вече май прекали! Не би могъл да видиш никъде тази зала!
— Тук не съм я виждал. Видял съм я на Земята. Имам чувството, че съм виновен за нещо, като че ли аз съм измислил тези опити…
— Какви опити?! — сега вече Кибернетикът окончателно се ядоса. Той се обърна към Доктора и лицето му почервеня от гняв. — Ще говориш ли разбрано, или да те мъкна към изхода? Остава кислород само за петнадесет минути, стига си раздавал чувства!
— Е, слушай тогава. В такава зала ние показваме на студентите опити с мишки, е… за най-прости инстинкти, разбираш ли? Ето там е лабиринтът. Тук е участъкът за прескачане. На края — примамката. Парче сланина или изход — разликата не е голяма. Разбира се, всичко е в съответно увеличен мащаб.
— Искаш да кажеш, че сега в ролята на мишките сме ние?
Докторът мълчаливо кимна и седна на пода. Той си избра един по-удобен камък и започна да се разполага най-обстойно и съвсем спокойно. Виждаше се, че е взел някакво окончателно решение и сега вече не бързаше за никъде. За да може да вижда лицето му, Кибернетикът трябваше да седне до него.
— Значи, те проверяват нашите най-прости инстинкти… Напразно остави бластера!
Докторът не отговори нищо, само внимателно го погледна и неизвестно защо Кибернетикът се смути и отмести поглед. Но почти веднага някаква нова мисъл го накара да скочи на крака.
— По дяволите! Та това е нелепо! Те не са могли да не видят шлюпката.
— Разбира се, те са видели шлюпката и разбират, че ние не сме мишки. Надали те изобщо знаят какво представляват мишките, но със сигурност знаят как ние се отнасяме с тях.
— Откъде?
— Оттам, откъдето знаят за този стенд. От моята памет.
На Кибернетика му се стори, че след тези думи дишането му се затрудни, сякаш изтекоха онези петнадесет минути, които им оставаха…
— Мислиш ли, че те четат мислите ни?
— Мислите едва ли. Човек мисли със символи, с думи. А тази условна система не може да бъде разбрана веднага от никой друг разум, още повече, че не само начина на информация, но и нейното кодиране като правило винаги са различни. Помниш ли бета Орион? Колко се мъчихме тогава да разшифроваме езика на миризмите? Не. Мислите не, но паметта може би им е достъпна. Паметта и преди всичко зрителните образи. Е, и емоционалната окраска на някой определен образ сигурно им е понятна… Впрочем, всичко това са само догадки, фактите засега са много малко. Не успяхме да съберем достатъчно.
— Ще успеем — механично каза Кибернетикът и изведнъж разбра всичко, което Докторът имаше предвид. — Тоест, ти искаш да кажеш, че ние нямаме друг изход, освен отказа да участвуваме във всичко това? — Кибернетикът обгърна с жест каменния чувал, в който седяха.
— Радвам се, че ти разбра това. Има неща, които много трудно се обясняват.
— Не, чакай! Можем да заобиколим дъската или да се върнем. В края на краищата в лабиринта може да има и друг проход. Ние не проверихме всички отклонения. Да седим така, докато ни свърши кислородът ли?