Едва привечер намериха хълма с познатите очертания. На Практиканта му се струваше, че това е друго място. Той започна да спори с Физика и продължи, докато оня не разрови пясъка с ръце и не намери парчетата дъски от опаковката на планетния робот.
Присвил очи, Практикантът наблюдаваше как вятърът завява с дългите си струи дупката, изровена от Физика в базалтовия прах. Едва пълзящото слънце се скри зад хоризонта и веднага духна студен вятър, Физикът обиколи цялото място, като събираше най-старателно силикетовите парчета от сандъка.
— Защо ти са?
— През нощта ще стане още по-студено. Силикетът се пали трудно, но ако успеем, ще стане хубав огън.
— Искаш да нощуваме тук?
— Разбира се, в тъмното няма да намерим лагера, а освен това роботът… Ако се върне, ще получим допълнителна информация.
— По програма той трябваше да ни чака тук от няколко часа.
— Възможни са непредвидени закъснения… Разбира се, знам, че щом го няма досега, най-вероятно вече няма да се върне. Но все пак да почакаме. Това е единственият ни запазен автомат…
— А контролният срок?
— Назначил съм му допълнителен. Те ще се тревожат, но нямаме друг изход.
— Не мисля, че да стоим на едно място е по-безопасно, отколкото да се движим, едва ли ще можем да заспим.
— Има още една причина. За нея не искам да говоря предварително. Хайде да почакаме, все нещо ще се изясни. Все за нещо са били тия дървета и всичко останало.
Значи, и Физикът през цялото време чака. Чака следващата стъпка. Сигурно е прав. И сигурно така трябва — с открито лице. Нямат скафандри. Нямат робот. Нямат оръжие. Двама беззащитни на чужда планета и този огън… Все едно, че са на туристически поход и изморени от дългия път, имат почивка… Сигурно така и трябва да чакат…
Зеленикавият залез изгасна и студеният мрак ги обгърна от всички страни. Нощем, на открито, човек с особена сила чувствува самотата си дори на Земята. Тук това чувство се изостри още повече. На Земята нощите са пълни с шумове и звуци на живот. Космосът е ням, но дори с неговото еднообразно и равнодушно мълчание можеше да се свикне по-лесно, отколкото с тишината на тази мощ, в която се чуваше ту някакво далечно буботене, ту тъжният вой на вятъра, разкъсван на талази от острите зъбери на скалите, ту шумоленето на песъчинките. Нямаше го пукотът на жетварките, нито шумът от криле или внимателните стъпки на нощен хищник.
Когато мракът обгърна огъня от всички страни, остана само едно малко късче осветено пространство. Нощта се спотаи зад гърба им, в търпеливо очакване на своя час…
Силикетовите дъски не бяха и толкова много… И когато изгоря и последната дъска, изстинаха червените очи на въглените и изгаснаха последните искри — нищо не се случи.
На около четиридесет крачки от тях имаше огромен гладък камък, голям колкото пететажен блок. През деня Практикантът се беше изкачил отгоре, за да огледа наоколо по-добре и затова беше запомнил добре прорязаните от бръчки грапави каменни стени.
Неочаквано, камъкът, останал встрани, ясно изпъкна на фона на тъмното небе, с което плътно се сливаше само малко преди това. Отначало и двамата помислиха, че зад хоризонта е пламнала някаква светлина, но само след секунда разбраха, че свети самият камък. Постепенно цялото му масивно тяло се наля със светлина, като променяше оттенъците си от тъмночервено до вишнево и светлорозово. Дълги, вълнообразни цветни линии пробягваха по камъка ту отгоре надолу, ту отдолу нагоре. В същото време камъкът започна да става прозрачен. Сега той приличаше на гигантски розов кристал-турмалин, осветен отвътре с непонятна светлина. Заедно с образуването на тази почти пълна прозрачност вътре в камъка се бяха образували смътни уплътнения, които приличаха на белезникава мъгла, сякаш някой беше капнал капка мляко в чаша с вода. През цялото време тези уплътнения се движеха и постепенно се свиваха, като ставаха все по-плътни и по-отчетливи. В същото време сякаш се разтапяха и разклоняваха, като образуваха сложни и непонятни за хората конструкции и абстрактни рисунки, в които не можеше да се долови нито ритъм, нито симетрия.
Няколко минути, след като се беше образувала, картината на белезникавите контури вътре в камъка започна да се усложнява, ускори се и темпът на образуване на нови рисунки. Неочаквано целият камък бе пронизан по диагонал от някаква невъобразимо сложна, иглеста конструкция. Пред очите им тя се разрастна в дълбочина и ширина, после неочаквано пламна и с многочислени искри и се разпадна. Светлината вътре в каменния блок веднага започна да избледнява, а самият камък потъна, контурите му се размазаха и преди да изгасне и последният проблясък от светлина, преди всичко отново да изчезне в нощната тъмнина, те успяха да забележат как камъкът се изтегли нагоре и настрани сякаш се наместваше по-удобно във вековното си ложе. По стените му заедно със златистите искри премина лека кратка тръпка. После всичко изчезна в непрогледен мрак.