И двамата не можаха да мигнат до самото разсъмване, но през нощта нищо повече не се случи. Слънцето не беше успяло да изгрее, когато и двамата вече стояха в подножието на тайнствения камък. Жадните им очи не можаха да открият нищо необикновено върху изкривените, пропукани стени. При докосване повърхността му беше мъртва и съвършено студена. От южната страна на камъка се беше запазила дори ивица пустинен загар. Физикът откърти от края на една пукнатина няколко образеца, но и на прясно отчупеното място структурата на камъка с нищо не се отличаваше от обикновения базалт.
Като захвърли парчетата камък, той учудено вдигна рамене:
— Просто станало му неудобно да лежи. Ако имахме кинокамера…
— И корабния мозък, в който да пуснем лентата за обработка на данните… Не, на тази планета ще трябва да разберем всичко със собствения си ум…
Дълго спориха какво да правят по-нататък. Физикът настояваше да се връщат в лагера. Практикантът смяташе, че не бива да се махат, преди да са разбрали нощното произшествие.
— Че как ще го разбереш, как? Е, да допуснем, че тази нощ камъкът ще засвети и ние ще видим същите или може би съвсем други структури. Какво можеш да разбереш от всичко това?
— Този, който може да създава толкова сложни системи, сигурно ще може да намери начин за общуване.
— Първо, ако поиска. Второ, за тази цел той трябва преди всичко да ни разбира. Трето, погледни — Физикът обърна раницата си и изтърси трохите — не можем да ядем камъни. И после, защо мислиш, че тази система е създадена специално за нас? Ами, ако съществува сама за себе си? Защо да не бъде самостоятелен хомеостат, онзи именно тайнствен фактор, който е зает само със своите лични работи, а върху нас влияе чисто случайно?
— Точно затова не бива да се махаме. Ако тази среща е случайна, ние можем да изгубим единствения си шанс, да прекараме години на тази планета, сврени в пещерите й, като се храним с хлорелова супа, до края на дните си да гледаме базалтовите скали и да си спомняме за пропуснатия шанс!
— Че кой ти забранява да се върнеш тук, след като намерим нашите?
— И да видя само един камък? Просто скала базалт? Това, което видяхме, идва и си отива. Неизвестно е колко време ще остане тук. Може би предстоящата нощ е единствена и последна, за да можем нещо да разберем и да си обясним. Може би сега най-важното е да не си отиваме, да покажем, че ни е интересно и необходимо това, което сме видели. Да покажем, че поне се стараем да разберем. Можем да се махнем, разбира се. Само че това също ще бъде отговор. И кои знае дали ще се опитат още веднъж да ни натрапят обяснение, от което ние вече един път сме се отказали.
— Е добре, може би ти си прав. Не съм сигурен дали още един ден гладуване ще ни е от полза, но в края на краищата през последните дни ние непрекъснато вършим не много разумни неща. Независимо от това, досега не ни се е налагало да се оплакваме.
Денят се точеше безкрайно дълго. Измъчени от горещината и от безсмисленото, според Физика, чакане, към вечерта те вече почти не си говореха, всеки зает със собствените си мисли и спомени.
Дълго преди залеза на слънцето и двамата усетиха необикновена сънливост. Това сигурно беше реакция на организма срещу преситения от събития ден. Пропъждайки неканената дрямка, Практикантът току се приповдигаше на лакът. Той втренчено гледаше камъка. Най-вероятно вече нищо нямаше да се случи и чакането беше напразно. Тук те имат работа с чужд разум, с чужда воля… Той си спомни абсолвентските изпити, прощалната вечер в института… Тогава Сергин му беше казал: „На теб сигурно няма да ти провърви, прекалено много го искаме.“ Те се разбираха почти без думи, бяха стари приятели. Сега Сергин беше заминал в далечна експедиция на Алфа. Хора с тяхната професия трудно поддържаха старото приятелство. Губеше се връзката. Човек забравяше отначало лицата на приятелите си, а после вече не помнеше как е изглеждала пейката в парка на института и на нейно място постепенно се образуваше парче базалтова стена…
Хайде, не си струва да придава толкова голямо значение на всичко това. Ако трябва, ще си спомни всичко. Именно „ако трябва“, а просто така, за себе си не трябва ли? Но аз чакам тъкмо защото помня, защото вече не съм само практикант… Да, разбира се — „пълномощен представител на цивилизацията“. А Ленка, между другото, така и не ти подари видеографията си. Не вярваше ли в него? Или не искаше да чака? Или всичко помежду им е било не чак толкова сериозно? А какво е „не чак толкова“ и какво — „чак толкова“? Въпроси, въпроси… Преподавателят Горовски не го обичаше тъкмо заради безбройните въпроси. „Трябва да се мисли самостоятелно, да се пита за всичко е просто неетично, младежо…“