В лицето го удари рязък, поривист вятър и вдигнал глава за сетен път, Практикантът видя, че слънцето най-после е залязло. Камъкът се извисяваше пред него като мълчалива, студена стена. Практикантът се обърна към Физика и с учудване установи, че той спи. Значи ще трябва да бди сам. Все някой трябва да чака, ако ще и цяла нощ. Но мислите му се объркваха. Беше много трудно през цялото време да се помни най-важното. И най-важното сега беше да не заспи, да не пропусне… И все пак той заспа. Че е заспал разбра веднага, още щом рязката белезникава светлина го удари по затворените очи, разбра и това, че отворил очи, изведнъж се намери в полукръгла, добре осветена зала с равен пясъчен под. И веднага се ужаси, защото помнеше, че не трябва да заспива, а ето — заспал е… Но тогава тази зала може би съща е част от съня, който продължава? Не. Мозъкът му работеше прекалено отчетливо и ясно и само преходът му в това ново за него положение оставаше неясен, сякаш за секунда съзнанието му се беше изключило и ето го тук, в тази зала…
Така. А сега спокойно, да приемем, че всичко е нормално. В края на краищата, щом като имаше каменни дървета, защо да няма зала? Може би така трябва? А къде е Физикът? Защо го няма? Да почакаме, все нещо ще се изясни, току тъй не се сънуват такива зали. Можеше да се наведе и да преброи песъчинките на дланта си — четиридесет и три… Можеше да брои по-нататък, но това не беше задължително. И без това вече знае, че това не е сън. И веднага след тази мисъл го разтресе вълната на страха. Затвореното пространство наоколо сякаш нямаше изход. Какво може да означава тази зала? И защо тук е толкова светло? Откъде е тази светлина? Светлината идваше отвсякъде. Изглеждаше така, сякаш свети самият въздух. Стената минаваше от двете му страни като стръмно полушарие и се губеше в тази сияйна дъга. Какво ли да се направи? Пък и трябва ли? Може би е по-добре да чака? Не, не би могъл да чака в тази зала.
Той чувствуваше — още минута-две и няма да издържи, ще започне да удря с юмруци по стената и да крещи, за да го пуснат. А не биваше да прави това. Трябваше да се направи нещо друго. И преди всичко да преброи до четиридесет, да се отпусне вътрешно, напълно да изключи… Да си представи ярък, слънчев ден в Крим, ослепителната синева на небето и една чайка. Така. Добре. Сега може да отвори очи и още веднъж спокойно да обмисли всичко. Ако реши да се движи, изборът му не е голям. Единственият му ориентир е стената. Между другото от какво е тя? Базалт. Прилича на естествен. Никакви следи от обработка…
Е, да тръгнем надясно. Трябва да брои крачките си, за да може после да се върне в изходната. Четиридесет крачки, петдесет… И ето ви, моля, заповядайте — врата. Най-обикновена, каквито има в стандартните жилища от стериклон на Земята… Дръжката й проблясва. Много акуратна врата и страшно нелепа на фона на базалтовата стена, простираща се нагоре и настрани до безкрайност.
Е какво, врата — това е вече нещо съвсем ясно, може да се предположи, че е специално за него. В такъв случай, да я отворим.
Практикантът протегна ръка и отвори вратата в корабната рубка. Настъпи мигновено превключване на паметта и отворил вратата, той вече не помнеше това, за което беше мислил преди минута. Но затова пък прекрасно помнеше защо бягаше към рубката и как малко преди това Физикът се опитваше да го блъсне в шлюпката.
„Значи все пак успях да се отскубна“ — проблясна закъсняла мисъл. Навигаторът и Енергетикът мълчаливо стояха до пулта. Навярно току-що бяха изключили аварийната сигнализация и тишината бе почти осезаема.
„В шлюпката! По-бързо!“ — извика им той. Или прошепна? Неизвестно защо Практикантът не чу гласа си, но затова пък сега беше останал сам на пулта. Навигаторът и Енергетикът бяха изчезнали, но той няма време да мисли за това, няма време за анализи, защото най-важното сега е тази малка светла точка на единствения оцелял екран; трябва да й се даде да отлети колкото може по-надалече, да се изтегли извън зоната на взрива… Това е най-важното. Да можеше да издържи още десет секунди, петнадесет… Беше много трудно, защото магнитната риза на реактора сега се удържаше само с ръчно управление. Ще може ли сам? Трябва да може, щом се е наел. Регулаторът на разпределителя на полето е много далеч, а не бива да напуска главния пулт… Нима това е краят? Ето сега… Но това е невъзможно! Светна надпис: „Готова е втората шлюпка!“