Откъде се взе тя? Та те бяха свалили от нея всички детайли, втората шлюпка не би могла да бъде готова! Но надписът светеше и това означаваше, че той все още може да успее, само дето взривът може би все още може да засегне онази, първата шлюпка, в която сега бяха Докторът, Физикът и останалите. Всички, които му довериха живота си. Неизвестно защо шлюпката се движеше все по оста на движение на кораба. „Полудели ли са всички там?“ Налагаше се да задейства спирачките на кораба, да го отклонява настрана и нямаше кога да мисли за втората шлюпка… Светът се пръсна, блесна бял пламък и всичко беше заличено от непоносима болка…
Той дойде на себе си вече в залата. По лицето му на ручеи се стичаше пот, въздухът не му достигаше. И първата му мисъл беше; ето значи, как е станало всичко там… Ето какво са чувствували всъщност тези, които тогава наистина изведоха шлюпката извън обсега на удара, като им подариха точно тези петнадесет секунди… И веднага го обхвана възмущение. По-добре да бяха помогнали… А те, вместо това, си правят експерименти. Стига! Достатъчно! Колко беше вървял покрай стената? Като че ли петдесет крачки… Само че… Какво „само че“? Може би това е контактът?… Какъв контакт? Та това е само сън, кошмарен сън, трябва да се събуди или да се махне… Да, да се махне… Не е ли прекалено логично: да си отиде от съня, да измине наляво именно петдесет крачки? Не, тук нещо не е наред, насън не може да има такава логика и човек не може насън да анализира събития, които са се случили и да ги управлява. В обикновения сън събитията се наслагват едно върху друго, а тук определено имаше някаква логика… Те искаха нещо от него, искаха да разберат нещо. Или да обяснят. Ще трябва все пак да се върне при тази проклета врата. Интересно, каква ли изненада му е приготвила тя сега? А да помогнат? Е, да предположим, че не са могли, не са успели…
Край вратата нищо не се беше променило. Пясъкът все така скърцаше под краката му, все така проблясваше металната дръжка. Можеше да не бърза. Нищо тук не издаваше, че времето тече. Всичко изглеждаше замряло, сякаш беше в спрян кадър. Същото осветление, същият камък, пясък, същата врата. Практикантът решително натисна дръжката. Сега това беше изпитна зала… Той се огледа. Копие на залата в института, по-скоро на част от нея. Там, където в института амфитеатрално се издигаха редиците на пейките, тук нямаше нищо. Гладка, полирана стена от черен камък сякаш скриваше от него всичко излишно, което нямаше отношение към делото. Бяха оставени само катедрата на преподавателя и пултът на компютъра, чрез който по време на изпита можеше да се моделира всякаква сложна ситуация. До пулта имаше екран, на който машината извеждаше резултатите от предложената й задача.
Практикантът внимателно, все едно че подът под него беше стъклен, тръгна към екрана. Обаче на пулта на компютъра не можеше да се натисне нито едно копче. Това беше само макет на машината, също като каменните дървета от неговия сън. За да се убеди още веднъж, Практикантът застана до катедрата. И тук беше същото. Тумблерите на изпитващата машина бяха едно цяло с пулта. Какво всъщност искат от него? Що за изпит е това, щом няма кой да задава въпроси и неизвестно кой трябва да отговаря. Все пак, имаше кой да отговаря. Той разбираше, че тази зала не случайно е построена специално за него. В нея имаше някакъв смисъл, който почти вече му беше ясен, и изпитът все пак щеше да се състои, ако той успее докрай да разбере всичко. Ако разбере… ами ако не?
Зад преподавателския пункт бездействуваше познатата пъстра мозайка от превключвателите на скалите и едва сега, след като внимателно се бе вгледал и вслушал, той усети колко плътна тишина цари в залата и колко далеч е всичко това от истинската Земя. Няма да се отвори вратата и да влезе закъснелият Колединцев, а суровият, насмешлив Горовски, който някога го беше учил да мисли самостоятелно, не ще попита: „Какво е свобода на избора при недостатъчна информация?“… Мъртвият екран на изпитващата машина изведнъж припламна с рубинова светлина. Само за секунда. Припламването беше толкова кратко, че той се усъмни дали изобщо го е имало. Практикантът застана пред екрана. Не, това е само камък. Тук няма какво да свети, макар че ако си спомня камъка, до който заспах… Струва ми се, че се отвличам. Трябва да мисля за неща, които на този сандък ще му се сторят важни. Защо не предложат по-прост начин на общуване? Що за странни маниери да се подслушват чужди мисли, откъслеци от думи… Впрочем, не мога да съдя за това. Може би те не знаят друг начин на общуване, а и сигурно много от привичните за нас неща изобщо не могат да им се явят в главата, ако изобщо имат глава…