Практикантът обиколи няколко пъти около катедрата, постоя замислено пред пулта. Залата все още чакаше нещо… Може би чака да влезе преподавателят? Добре би било… Но Практикантът знаеше, че това няма да се случи. Ако можеха да си поговорят просто, по човешки, нямаше да е необходима тази зала, нито скулптурите на дърветата. Но там е работата, че те не са хора. Това, с което се срещнахме, е много сложно и чуждо за нас. И работата не е там, как изглеждат. Много по-важно е какво мислят за нас… А ако е така, значи този изпит е нужен не само на тях, а и на нас. Е какво… На всеки студент се дава време за мислене. Той седна на стъпалото на катедрата, подпря главата си с ръце и се замисли. Преди всичко трябва да реши как ще отговаря. Няма съмнение, че те чакат. Не могат ли да зададат въпрос? Или той сам трябва да реши какво и как да отговаря. Да допуснем. Но за какво да говори със стените? Да вика на глас? Това със сигурност не върви. На тях може би изобщо не им е познато самото понятие реч? Пък и какво да говори? Да разкаже колко сме хубави, добри и умни? Колко много искаме да се върнем на Земята и колко ни е необходима помощ? Но за това не е трудно да се сетим при мъничко желание. Не са нужни думи. И все пак тях нещо ги интересува, нещо важно… Но какво? Какво би ме заинтересувало мен в такъв един случай? Да допуснем, че имам планета, по която се разхождат светещи камъни. И изведнъж върху нея пада чужд звездолет и един такъв симпатяга на двадесет и четири години не може да довърши практиката си, защото няма с какво да се върне на Земята. Но нима най-важното е да се върне? Нима не в името на такава среща десетки земни звездолети кръстосват космоса вече толкова години? Ние търсим братя по разум. Понякога намираме разумни растения или примитивни амеби на Арктур, и изведнъж се срещаме с нещо, което дори не може веднага да се обясни… И това „нещо“ те завлича в някаква зала за изпити, задава ти неизказани въпроси, чака отговор… Е, не мога да издържа този изпит, голяма работа.
И изведнъж той разбра, че държи изпит не от свое име, по-скоро не само от свое име и веднага го обхвана едно познато, особено предизпитно вълнение. Нищо, че няма преподавател, че ги няма другарите, въобще, че няма никой. Той трябва да издържи този изпит. И ще го издържи.
Какво знаем ние за техните средства за информация? Моделирането. Може би те просто четат мислите — телепатията, която така и не беше открита у хомо сапиенс. Тогава моделирането не е нужно. Тогава изобщо нищо не е нужно. Надникваш в мозъка и ето ти и целият изпит… Значи, всичко не е толкова просто. А освен това, човекът понеже мисли с думи, значи със символи, които за тях могат да бъдат като китайска писменост. Тогава моделирането… Значи тук не случайно е компютърът. Той най-добре става за такъв род общуване. С помощта на електронната машина на екрана на прибора може да се моделира развитие на почти всякаква ситуация, да се моделира в конкретни, зрителни образи. Това те ще могат да разберат. Жалко, че компютърът не работи… А може би все пак работи? Трябва да погледне пак. Друга възможност няма.
Практикантът стана и отново отиде до екрана. Не, това не е екран. Полирана каменна повърхност. Копие. Жалко. Сега бих им моделирал… Какво, всъщност? Например, отговора на въпроса, който беше в билета на изпита по космопсихология в същата тази зала. Свободата на избора при недостатъчна информация. Тогава той предложи на Горовски модел за развитие на примитивна космическа цивилизация. Много строен, логически завършен модел. Беше измислил дори външния вид на своите хипотетични другопланетци. Неговите симпатични торбести живееха по дърветата. Хранеха се с листа. Сушата ги принуждава да слязат на земята. Изглежда, че не беше въвел в машината достатъчно точно по-нататъшната информация, защото по неизвестни причини те изведнъж започнаха да ходят на ръце и по нежните им предни лапи се появяваха ужасни мазоли. Най-разумно щеше да бъде да признае грешката си, да изгуби един бал и да се опита отначало. Вместо това, той продължи борбата, създаде на своите торбести в хода на еволюцията очи на опашката им, което значително разшири полезрението на всеки индивидиум, а както следваше от учебника по еволюция, това беше решаващ фактор в развитието на умствените способности. Известно време машината, налапала тези изходни данни сама, без негово участие моделираше развитието на системата. Но това беше там, в институтската зала… А тук? Стори му се, че екранът едва забележимо свети. Той се наведе по-близо, вгледа се и видя как постепенно се приближава и свети кълбото на измислената от него планета, сякаш го виждаше през локаторите на кораба. Точно така беше там, на Земята, когато машината завърши всички изчисления и изнесе крайния резултат. Резултатът от развитието на моделираната цивилизация на определен етап. „Какъв кретен съм!“ — изруга мислено себе си той. Ако тази машина може да работи, то, разбира се, това ще бъде точно така — чрез непосредственото управление на неговото съзнание. Пряк контакт, на тях не са им нужни никакви превключватели, ръчки, цялата тази бутафория. Значи, машината работи и те чакат от него отговор, по-нататъшни действия. Изпитът се повтаря.