Бавно просветваше слабо пламъче. Отначало той виждаше съвсем малко през тясна цепнатина, отворена за наблюдение, но постепенно пространството се отвори. И той видя себе си. Това не го порази, не го учуди. Студено, нечовешко равнодушие скова емоциите му. До камъка лежаха двама: Практикантът и Физикът. Лежаха неподвижно, широко разперили ръце, може би насън, може би в безсъзнание, а той стоеше редом и наблюдаваше отстрани.
Но кой е той? Гледа света през нечии чужди очи, щом вижда себе си и разбира това? Отговор нямаше. Мислите му почти веднага се объркаха, понесоха се като стремителен, пъстър вихър. Чужди, съвършено непознати за него мисли. И когато той, спасявайки се от този потоп, който заплашваше да удави съзнанието му, се събуди окончателно и рязко скочи на крака, в паметта му беше останало усещане за нещо непостижимо сложно, недостъпно за неговата логика и разбиране. В същото време имаше и усещане за някакба загуба, за леко съжаление от раздялата…
На мястото, където навярно преди малко бе застинало неизвестното нему същество, нямаше никой; с неговите очи той беше видял самия себе си. Само преди минута, може би, то се бе опитало да проникне в съзнанието му в името на същия онзи контакт, към който той така се стремеше, но в последния момент беше отстъпил, беше се уплашил и бе изключил съзнанието си и тогава то бе предприело още един безуспешен опит. Беше включило мозъка му в собственото си съзнание, но и от това не излезе нищо, той нищо не разбра и нищо не беше запомнил…
Впрочем не, все пак нещо беше останало, дори не мисъл, а така, само усещане, онази именно емоция, чието отсъствие толкова много го бе поразило в началото. Някакво силно емоционално преживяване. Но какво? Беше много важно да си спомни, много важно!… Съжаление? Да, като че ли беше съжаление. Но за какво? Не беше съжаление за контакта, който не се беше получил. Нещо много по-важно, много по-общо беше усетил той в това чувство. Сякаш трябваше да направи нещо, а в същото време то не бе възможно. Е, добре. Щом е било невъзможно, значи е невъзможно. Не се получи от първия път… Ще опитаме постепенно да събираме информация един за друг, да разработим взаимно приемливи методи на контакт. Най-важното е, че има начало. В това той не се съмняваше.
Желанието да сподели откритието си го накара да събуди Физика. Той се разсъни веднага. Скочи и чак след като се огледа, се отпусна.
— Какво, и тебе ли те тревожиха сънища?
Около минута Физикът внимателно го гледа.
— Това не бяха точно сънища. През нощта се събуждах, теб те нямаше, исках да те търся, но нещо ми попречи. Сякаш ме бяха зашеметили с хубава доза приспивателно. А главата не ми тежи. Както и да е. Разказвай.
— Мислех, че всичко това е ставало само във въображението ми. Нима са направили специално всички тези неща само заради един експеримент? Какви ли са тогава възможностите на тази цивилизация?
— Не ме измъчвай, разказвай
Когато Практикантът завърши подробния си разказ, Физикът дълго стоя замислен.
— С мен те нещо не сполучиха. Възможно е моят мозък да е по-малко подходящ за въздействие. Сигурно при тях моделирането е двойно: и с предмети, и в съзнанието на човека. А аз предпочитам повече реалните, зрими неща. Тъй да се каже — дневните. В едно ти излезе безспорно прав — контактът все пак се състоя. Ненапразно останахме.
Практикантът седеше помръкнал, загледан във вдлъбнатината на пясъка, която през нощта им беше заменила леглото.
— Имам чувството, че всичко, което стана, е само предварителен експеримент, търсене на подход, а не самият контакт. Не е възможно ей така, всичко да свърши само с това… Разкажи ми, какво се случи с теб тази нощ?
Неизвестно защо, Физикът отговори уклончиво:
— Много бих искал да си прав. Но знаеш ли, от всичко, което вече е известно, на мен ми се струва, че истинският контакт едва ли е възможен.
— Защо?
— Прекалено различни от нашите са системите на съзнанието, на възприемането на света. Страхувам се, че те не ни разбират и дори се боят от нещо… Сигурно се боят.
— Да се боят ли? Че от какво? Та ние нямаме дори кораб, изцяло зависим от тях…
— Да, разбира се. И все пак те определено се опасяват от нещо. Това май е единственото нещо от онази част на нощните приключения, които ми се паднаха, в което не се съмнявам. Всичко останало е мъгла. Някакво бълнуване. При теб всичко е било много по-определено. Може би аз подсъзнателно съм се оказал по-малко подготвен за въздействие от подобен род. Не знам. Информацията е прекалено оскъдна, а онази, с която разполагаме, не може да се подложи на повторна проверка, следователно не притежава научна стойност. Надявам се все пак, че сега си удовлетворен. Няма да се бавим повече. Всички срокове изтекоха. Кибернетикът и Докторът ще започнат да ни търсят, ако не се върнем днес. Така че, стягай се, само да си налеем вода за път, тук наблизо има извор.