Физикът не можеше да предположи, че в същата тази минута вече е започнал вторият и последен опит за контакт, завършил с неуспех. Той не можеше да знае, че само една крачка дели и него самия от участие в този опит и от необходимостта да отговори на въпроса „Какви сте вие, хора?“, зададен от чуждия разум. „Познавате ли понятията на хуманността, добрината?“ Той не знаеше, че на подобни въпроси вече бяха отговорили всички негови другари. Че малко преди това синият пламък на изстрела от бластера още в самото начало беше довел опита за контакт с Доктора и Кибернетика до мишия лабиринт, че на Практиканта му бяха показали как с него самия се случва нещастие, макар че нямаше никакво нещастие, а Практикантът вече се беше хвърлил да го спасява. Всичко това Физикът не го знаеше, но дори и да го знаеше, той не би могъл да разбере цялата сложност на ситуацията, защото и на самия него вече му беше предложена задача и той трябваше да отговори на зададения въпрос, макар че не го беше чул и дори не предполагаше, че е вече зададен.
Задачата, която му беше предложена, беше пределно проста. Тези, които я бяха измислили, вече знаеха дълбочината и сложността на човешката психика и не искаха да рискуват. Условията на задачата изглеждаха приблизително така: Ако пътникът С върви от пункт А до пункт В и по пътя му се предложи да избере един от два абсолютно еднакви пътя, кой от тях ще избере той? Кой от тях ще избере, ако път А1 по нищо не се различава от пътя А2? По нищо, освен по това, че преминавайки по път А2, човекът ще причини гибелта на колония различни от него и различно непознати живи същества?
Клисурата, по която вървеше Физикът, се разклони на два ръкава. Стори му се, че преди тук имаше само един ръкав и сега той не знаеше накъде да тръгне. И двата ръкава водеха точно на север, към площадката, където го чакаше Практикантът. Той провери посоката им по схемата, която набързо беше нахвърлил — по-скоро по навик, тъй като до водата беше изминал не повече от километър и добре помнеше пътя. Нито на картата, нито в паметта му имаше десен ръкав. Именно заради това той тръгна през него, защото любопитството у човека е развито много по-силно от другите чувства. Това не биха могли да предположат тези, които диктуваха условията на задачата.
Под краката му, в дребния чакъл със сухо хлопане се пукаха някакви топчета. Физикът се наведе. Овални бели телца упорито се катереха от единия към другия склон на клисурата. Жива бразда, широка около три метра, съставена от тези странни насекоми, преграждаше пътя му. „Някакви паячета; тук все пак има живот, макар и в такава примитивна форма и значи Докторът е грешал — помисли си той. — Ние прекалено много обичаме прибързаните изводи. Тази колона прилича на мигриращи земни мравки.“
Съществата ловко се катереха по стръмните стени на клисурата. Те нямаха очи, а само по три гъвкави лапички с нокти. Една отпред, две отзад. „Ще трябва да хвана едно-две и да ги изсуша за Доктора…“
Нямаше и най-малка възможност да заобиколи тази жива лента, а не му се искаше и да се връща. Физикът тръгна напред, като се стараеше да не причини много вреда на тези, които пълзяха в краката му. Собствените цели винаги са изглеждали на човека по-важни от целите на онези, които той изяжда на обяд и върху които случайно стъпва на горската пътека. Във всеки случай, той беше свикнал с това на Земята и не предполагаше, че някои същества могат да имат собствена гледна точка по въпроса.
Физикът премина почти цялата бразда, като стъпка не повече от десетина насекоми и вече вдигаше крак за последна крачка, когато изведнъж един разклатен камък го подведе. Човекът се олюля и изпусна тубата в най-гъстата част на живата лента. Навярно това преля чашата на търпението. Светът се пръсна. В ушите му засвири вятър, Физикът усети, че е напъхан в някакво тясно пространство. Иззлежда това беше цепнатина. Не можеше със сигурност да определи, тъй като наоколо цареше пълен мрак. Самият преход в това ново за него състояние беше извършен доста плавно, без резки тласъци и толкова бързо, че той просто не разбра какво е станало.
След като с мъка се измъкна от дълбоката скална цепнатина, Физикът се намери върху високопланинско плато в абсолютно непозната местност. Скалите изглеждаха натрупани една върху друга без всякаква видима система. Той дори не можа да определи границата на главния водораздел, за да разбере поне приблизително в коя посока е морето. Беше му много по-трудно да диша отколкото в равнината и това показваше, че височината е много голяма. Неизвестно защо, сега той не се притесняваше много от положението, в което беше попаднал, може би защото подсъзнателно се надяваше, че тези, които го бяха пренесли тук, щяха да се погрижат и за неговото завръщане. Обаче денят превали, а нищо не се случи. Най-много от всичко го учудваше, че чувството на глад почти се беше притъпило, макар и за последен път да бяха вечеряли с Практиканта преди три дни. Дори не беше жаден. Явно в организма му ставаше някаква промяна, която забавяше всички вътрешни процеси. Възможно беше това да е някакво странично влияние на радиацията.