От всичко това той не знаеше нищо, а и за звездите не си спомняше. Мислеше за това, че обувките му съвсем са се изпокъсали през тези дни. Нямаше да може да ги ремонтира, преди да намери Физика и преди да се върнат в лагера. Опитваше се да не си признава, че вероятно ще трябва да се връща сам.
Водата го ободри и успокои. Само малко му се виеше свят. Практикантът разтърка в дланите си неподатливите твърди капки вода, намокри слепоочията си и се замисли какво да прави по-нататък.
Стисна зъби и бавно се изправи. Нямаше смисъл да се връща при скалата. Преди всичко трябваше да тръгне надолу по ручея към мястото, където Физикът е пълнил вода. Веднъж той вече беше изминал неговия път, но сега трябваше да направи това, като внимателно оглежда всяка дупка в камъните, всяка драскотина. Не можеше човек да изчезне абсолютно безследно.
Той измина благополучно около сто метра, само дето всяка крачка отекваше болезнено в кръста и главата му се цепеше. Срещу мястото, където се търкаляше тубата, Практикантът реши да се изкачи по склона на клисурата, за да огледа отгоре цялото русло. Трябваше да се изкачи по много стръмен склон, покрит от дебел слой каменисти отломки. При всяка крачка те се разместваха под краката му и ето, че изпокъсаните му обувки го подведоха. Отпраната му подметка се закачи за една издатина. Райков изгуби равновесие и с цялата си тежест падна върху каменния насип. Самото падане за него беше доста благополучно, но ударът на тялото му наруши баланса на насипа от камънаци, който и без друго едва се задържаше на стръмния склон.
Цялата каменна маса тръгна надолу. Няколко тежки камъка най-горе се размърдаха и с гръм и трясък се затъркаляха надолу. Падаха направо върху него. Практикантът видя, че един квадратен камък, приличащ на ютия, се носи към него с подскоци като гигантска жаба. Нямаше никаква възможност нито да отклони, нито да избегне удара. Той закрещя и протегна ръка, сякаш искаше да спре огромния камък. И макар че беше на няколко метра, камъкът неочаквано спря, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда.
Не беше по-тежък от една възглавница. Практикантът усещаше мек еластичен натиск, все едно, че му бе пораснала гигантска ръка и в нейната длан се опираше камъкът. Без да му е още напълно ясно това, което беше станало, Практикантът мислено заповяда и на другите каменни парчета да спрат. Без да отпуска нито за секунда невидимата стена, като поддържаше пружцниращия й натиск с усилие на волята, Практикантът скочи и се хвърли да тича встрани по склона. Останал в безопасност, той отпусна всички камъни изведнъж. Може би бяха около двадесет тона и той видя как цялата тази лавина разби на парчета скалата, която стърчеше на пътя й.
За да провери себе си още веднъж и за да разбере, той се съсредоточи и си представи, че огромният скален блок на около сто метра от него бавно се повдига нагоре. Камъкът послушно се повдигна. Тогава той се напрегна и го запрати нагоре, сякаш беше обикновено камъче. Скалният блок се издигна високо във въздуха, въртейки се около оста си и изчезна от погледа му. От неговото падане земята меко трепна под краката му, а когато до ушите му достигна силният трясък, Практикантът стисна глава и се отпусна на земята.
Значи това било, ето какъв бил този първи контакт… Ето защо е бил онзи изпит, който той май че беше издържал. Той не би могъл да опише с думи промяната в усещанията си, но между него и заобикалящия го свят сякаш се бяха опънали вибриращи струни. Тези невидими връзки изглеждаха по-сложни и в същото време по-прости от обикновения закон за причините и следствията. Точно тази сила — силата на осъщественото желание, която току-що беше усетил, беше резултат от тези нови, непонятни засега връзки с околната среда.
Да може да прави чудеса? Но чудо е онова, което противоречи на законите на природата; а нали много често казват чудо на онова, което само на пръв поглед противоречи на законите на природата.
Сигурно това, което се случи с него, се опира на закони, които са още нови и неизвестни за хората…
Тази мисъл го успокои. Този опит за анализ му помогна да се освободи от ненужното вълнение, което само го отвличаше от най-важното, главното.
Той си спомни институтската лаборатория, опитите по курсовата си работа… „Преместване на телата под въздействието на силови полета.“ Така се казваше. И тук е почти същото. Наистина, нещо трябва да създава и поддържа тези силови полета, някакво устройство… А може би не е задължително?
Материята и човешкият мозък се намират в пряка взаимна и постоянна връзка. Какво би станало, ако тази връзка се усили и се настрои по-точно. Ами ако това наистина е възможно? Ами ако е възможно да се управлява материята по пътя на непосредственото въздействие на мисълта, на мозъчната енергия върху нейните полета, без всякакви междинни установки? Така, както той направи с разместените стени на изпитната зала, само с усилие на волята?