Възцари се пълно мълчание. В тясното гърло на клисурата полъхна първият вятър. Вечер тук винаги излиза вятър. Той носи плътни облаци прах и като се блъска в каменните стени, ги посипва с дебел сив слой, който скрива всичко… Когато тях вече няма да ги има, вятърът много бързо ще заличи всичко. Дори следите им, дори спомена за тях… Неизвестно защо, Райков си спомни следите, оставени от него и от Физика за първи път на тази планета… Ако Кибернетикът е прав, тогава всичко е безсмислено. Те няма да имат дори някаква надежда. Не можеше да се съгласи с това. Никога не би могъл. Нещо не беше наред. Кибернетикът извади някакви парчета и ги запокити настрана.
— Докторът е зле. Започна да повръща.
— Не биваше да яде това лепило.
Няколко секунди Райков неразбиращо гледаше Физика. Нещо ставаше с него, в този момент, нещо много важно… Смътно проблясваше някаква необходима, много важна за тях мисъл, той го чувствуваше, но по никакъв начин не можеше да я улови.
— Докторът ме помоли да направя нишесте. Дори написа структурната формула на молекулата. Беше много сложно — да си представиш в пространството такава схема… Ние непрекъснато търсим някакви сложни решения: колкото по-сложна е задачата, толкова по-сложно решение… И този път не води доникъде. Ето например, нишестето… Ние го синтезираме с помощта на най-сложни автомати и поточни линии, а в природата някаква си нещастна клетка само с едно-единствено зърно хлорофил и няколко молекули въглероден двуокис съвсем просто извършва този толкова сложен синтез. А ако усложним задачата още повече? Опитайте се да накарате всички автомати, цялата кибернетична техника на Земята да сглоби един-единствен зародиш на растение! С това те вече не могат да се справят. А природата в това време конструира от сложни по-сложни и по-изкусни системи с предварително зададени параметри по някакъв неуловим, пределно прост начин! Взимат се две клетки, сливат се взаимно — и ето, зародишът е готов!
— За този „прост“ път са били необходими милиони години еволюция.
— Какво от това? Аз говоря за резултата, за самия процес, той е прост и пределно резултативен. Значи, начинът за решаване на някакъв сложен проблем не трябва непременно да бъде по-сложен от самия проблем. Значи, има някакъв друг, неочакван, неизвестен за нас път…
Физикът с интерес гледаше Практиканта.
— И отдавна ли ти идват наум такива мъдри мисли?
— Чакай! Това е важно… Ами ако точно това е трябвало да разберем сами, без подсказване от тяхна страна, преди да… Ами ако точно в това е смисълът на експеримента? Та нали всичко най-сложно винаги е заложено в най-простото, това е диалектика!
— Ти какво, да не би да ни изнасяш лекция? — възмути се Кибернетикът, който изумено слушаше до този момент дългия монолог на Практиканта, не много приказлив обикновено.
— Ама не, моля ви, не! Сега ще ви обясня. Та това е… Имаш ли бластер?
— Бластер? Какво общо има бластерът. За какво ти е?
— Сега ще разберете. Сложи го, моля те, на най-висока интензивност. А сега, гледайте.
Практикантът се извърна и тутакси направо върху пясъчното дъно на клисурата започна бавно да се издува огромен балон от разтопен пясък. Преди още да се разпръснат облаците дим, те видяха, че там се е образувало гигантско яйце от разтопен кремък. Стените му потрепваха, сменяйки формата и очертанията си, подчинени на налягането на полетата, създадени от волята на Практиканта. После, почти веднага температурата спадна, димът се разпръсна и те видяха едно абсолютно прозрачно празно яйце, разположено върху потъмнялата от сажди напречна десетметрова площадка.
Практикантът махна с ръка към него:
— Ето така. А сега стреляйте.
— Къде да стреляме?
— По него.
— Защо?
— Стреляйте и ще разберете.
Кибернетикът сви рамене и пусна цяла серия по кристалното яйце.
Лилавите линии на зарядите се понесоха надолу и почти в същата минута се пръснаха на ослепителни плазмени мехури. Изглеждаше така, като че ли в огнения ад долу се изпаряваха стените на клисурата. Но щом утихна огънят и се наслоиха облаците прах, те отново видяха кристалното яйце, плувнало в локва разтопен базалт. То дори не се беше нагряло, по стените му играеха студени, ледени отблясъци.
— Може би ще повториш? — върху лицето на Практиканта беше изписано истинско откровено тържество и само необичайният и тържествен момент го спря да извърши още една хлапашка постъпка.