— Но какво направи с него? Как успя?
— Аз не мога да създам генератор на неутронно поле, нали?
— Разбира се, ти самият се съгласи с това.
— Аз не мога да направя генератор, но не и самото поле! Разбираш ли? Та нали ние знаем всичко за това поле! Това е една много проста функция на частицата. Генераторът е невероятно сложен, а полето си е поле. И ето, аз го облякох с кремъчна капсула.
— Защитно неутринно поле? Поле без генератор? Но това означава, че ти непрестанно трябва да го поддържаш?
— Нищо подобно. Свързах го с материята на самата капсула. Атомите на кремния при въздействие отвън се разпадат и се превръщат в енергетично неутринно поле. Аз мога да си отида, а вие си стреляйте по него до утре.
Физикът изведнъж пребледня и изпусна бластера, който Кибернетикът автоматично му бе дал. Бластерът глухо се удари в стъпалата.
— Ама, моля ви се, обяснете ми най-после какво става тук? — запита Кибернетикът.
— Изглежда, че този хлапак все пак направи звездолет… — само с устни прошепна Физикът.
— Какъв звездолет? Къде виждаш тук звездолет?
— Ето този прозрачен мехур… Това нещо може да се движи със скорост, близка до скоростта на светлината…
— Какви ги дрънкаш? Къде са двигателите? Къде е горивото?
— Там има неутринно поле… Достатъчно е един път да се промени посоката на полюсите… А за гориво може да послужи всякаква материална маса.
— Вие сте полудели! И двамата! Кое ще лети тук? Този стъклен мехур ли? По-скоро аз ще…
— Гледай! — простичко каза Практикантът.
Стъкленото яйце се приповдигна и застина неподвижно на около четири метра от земята. Неочаквано възникна тънък звънтящ звук, сякаш някъде далече се скъса струна. Яйцето трепна, размаха се във въздуха и изчезна, като остави след себе си бляскава следа от нажежени газови частици, които очертаха пътя му чак до хоризонта.
ГЛАВА IX
Постепенно, в зависимост от преминаването им през атмосферата, небето променяше цвета си. Отначало от тъмнозелено то стана резедаво, после светлосиньо, синьо и почти черно. Появиха се първите точки на звездите. Ослепителното кълбо на слънцето светеше откъм десния борд. Беше много странно да се виси над планетата в напълно прозрачна и почти невидима кабина. Движението не се усещаше, само дето слънцето се издигаше над хоризонта по-бързо от обикновено и под краката им се кълбеше стремително димно-зелената атмосфера.
— Сега може и по-бързо — каза Физикът.
Практикантът кимна и шлемът на скафандъра му смешно се килна като на механизирана играчка. Физикът бе настоял всички да облекат скафандри за безопасност, запазили се в планетния комплект, и да вземат резервни кислородни бутилки.
Хоризонтът леко се изкриви, защото Практикантът вдигна носа на кабината и ускорението веднага ги притисна върху облегалките на креслата с такава сила, че ставите им запукаха.
— Не можеш ли по-внимателно?
— По-внимателно не мога — каза през зъби Практикантът. — И така давам само триста метра в секунда.
— Това е почти десет „g“!
— Не се сърди — тихо каза Физикът, — все нещо ще измислим, в края на краищата претоварването не е най-важното, ще изтърпим…
Но Практикантът не чуваше успокоенията на Физика, мозъкът му работеше трескаво. Това приличаше на лабиринт. Едва успяваше да намери изход и веднага след това се появяваше нова стена! Ушите му бучаха от пренатоварването, кръвта пулсираше в слепоочията му като чук. Най-после той се предаде и намали ускорението. В кораба, който беше построил, нямаше противонатоварващи устройства. Не можеше да ги има по същата причина, поради която не можеше да се построи генератор на поле.
Само в замразеното състояние на дълбоката анабиоза хората можеха да понасят чудовищно големите натоварвания по време на набиране на междузвездните скорости.
Практикантът не можеше да построи сложния анабиозен комплекс и не би могъл да отмени основните закони на движението, а това означаваше, че засилването на кораба щеше да продължи с години…
— Ние вече имаме кораб — каза Физикът. — Най-важното ти вече си го направил.
Но Практикантът знаеше, че това не е най-важното. Ако все пак успееха някак да се оправят с пренатоварването, или дори да пожертват десетки години от живота си, все едно това нямаше да бъде достатъчно…
Хората се бяха учили да летят хиляди години и планетата нямаше така лесно да пусне жертвата си.
Но все пак, сега той управлява кораба и тя е под краката му, планетата, която уж отне и им подари толкова много неща.
— Намираме се в орбита на спътник — каза той колкото може по-спокойно. — По-нататък?