— Вдигни се на още около десет хиляди — помоли Физикът.
Практикантът се усмихна и послушно премести оста и посоката на полето. Той знаеше, че Физикът иска да провери дали корабът му ще го слуша там, където я няма тайнствената радиация.
Той набра на височина тези десет хиляди. Сега планетата изглеждаше като малка светла топка, която нямаше име.
— Защо досега не сме я нарекли?
— Кого? — не разбра Докторът.
— Тя не ти беше дом — каза Физикът, — а затворите обикновено са безименни.
Практикантът зави така, че слънцето, скрито зад гърба им, изгасна и те сякаш увиснаха сред звездите — незащитени от нищо късчета протоплазма.
— Можеш ли да доближиш втората планета от тази система?
— А ти можеш ли да решиш без машинка задача за движението на три и повече тела?
— А ако насочим кораба визуално и постепенно се доближим до планетата?
— Може. Но е много опасно. Ние не знаем масата й. Гравитационното й поле може да се окаже толкова силно, че после няма да мога да откъсна кораба без смъртоносно за нас ускорение. Трябва да се наблюдава и да се пресмята.
— Нали ви казах да не бързаме! Прекалено рано излязохме в открития космос — измърмори Кибернетикът.
— Какво смятате да правим по-нататък? — попита Докторът.
— Ще обиколим планетата по екватора, после по меридиана, ще се спуснем по-ниско. И — в къщи.
— Аз не за това — Докторът изтри с ръкавица изпотеното стъкло на скафандъра си.
— Е, разбираш ли… — започна Физикът.
— Позволи на мен… — помоли Практикантът. — Това е като нашата стълба. Само че, по-дълга. Може би безкрайна. Ние не знаем къде е Земята. В коя посока е. Но дори и да знаехме, нямаме машини, за да определим курса. Нямаме антигравитатори, за да избегнем пренатоварването, нямаме анабиозни вани, за да прекараме в тях дългите години, нямаме автомати, които да управляват кораба, докато ние спим.
— Автомати не ни трябват — твърдо каза Физикът.
— Защо? — попита Практикантът.
— Достатъчно е корабът да се изведе на курса, да му се придаде необходимото ускорение и да се създаде защитно поле. Всичко останало ще си върви от само себе си.
— И ще върви така двайсет години.
— Може и трийсет. Не е там работата.
— Нищо не разбирам! — изведнъж закрещя Докторът. — Можем ли, или не можем да летим към Земята?!
Никой нищо не му отговори. Практикантът наведе носа на кораба и се спусна надолу с такава скорост, че дъхът им отново спря от пренатоварването. Летяха така няколко минути, преди да се врежат в газовия шлейф на планетата. Избухнаха огнени протуберанси и се завъртяха около защитното поле. Подът и стените на капсулата ситно затрепериха.
— Престани — помоли Физикът.
Когато скоростта спадна, те навлязоха в стратосферата. В тази светеща мъгла не се виждаше нищо. По границите на защитното поле току пробягваха разклонени искри. Понякога студен пламък обхващаше цялата капсула.
— На каква височина сме? — попита Кибернетикът.
— Може би пет хиляди метра, а може и десет. Завидна точност, нали? Може отпред да има скали, или астероид. В края на краищата аз не съм локатор, а обикновен човек.
— Имаш поле.
— Ако масата на препятствието е равна на масата на кораба, той целият ще стане поле. Заедно с нас.
Облаците неочаквано се разпръснаха и под тях се откри повърхността на планетата, стремително летяща насреща им. Практикантът съвсем намали скоростта. Започнаха да се забелязват отделни планински върхове, след това се мярна криволичещата брегова линия и цял час под тях се разстилаше равната синя повърхност. След това отново чак до хоризонта се ширна сивата пустиня. Еднообразието на мъртвия пейзаж беше угнетяващо. Спуснаха се съвсем ниско и сега се движеха зигзагообразно само на три километра от повърхността на планетата. Изведнъж Докторът подскочи на стола си и замаха с ръце:
— Там нещо се движи! Ето там, сред онези хълмове!
Никой не можа да види нищо. Хълмовете се мярнаха и изчезнаха. Под тях се разстилаше равно базалтово плато.
Практикантът направи рязък завой и след една минута те вече летяха обратно.
По това направление нямаше никакви хълмове. Преминаха на търсене по спирала — хълмовете сякаш бяха потънали в дън земя. Кибернетикът неволно шареше с ръце по несъществуващия пулт в търсене на координационните тумблери, носови локатори за далечно оглеждане и ругаеше през зъби.
Дълга черна пукнатина пресичаше платото.
Изведнъж на ръба й се появи дълга, подскачаща сянка.
— Дай двайсет надясно! — извика Физикът. — Мини странично над цепнатината, не му давай да се скрие!
Движещият се предмет изглежда дори не се канеше да се скрие. Като зави рязко, той се понесе надалеч от цепнатината, право към пустинята.