Най-после Практикантът повдигна робота, изби с друго поле част от стената на кораба и изхвърли робота навън през дупката. Роботът веднага скочи и се затича към пустинята.
Без да мърда от мястото си, Практикантът повдигна капсулата нагоре. Сега му трябваше прожектор. Много силен прожектор. Най-добре разряд от живачни пари, това беше просто и не трябваха нови материали…
В дъното на корпуса светна ослепителна лампа. Те веднага видяха робота. От тази височина той приличаше на заек, който бяга от ловеца с дълги скокове. Капсулата тръгна след него. В отвора засвири вятър и се наложи да го запушат с допълнително силово поле. Затова пък капсулата вече беше над самия робот.
Преследването беше лесно, защото този път роботът не променяше нито скоростта, нито посоката.
— Направи нещо, защо са ни тези нощни надбягвания — помоли Физикът.
— Няма да е лошо да разберем закъде бърза така…
Преследването продължи през цялата нощ. В зори, когато Практикантът усети, че няма повече сили да удържа капсулата във въздуха, се наложи да се приземят, да хванат робота и да го заключат в пашкул от силово поле. Зад неговите прозрачни невидими стени роботът продължаваше безкрайния си бяг на място.
— Два часа почивка и после ще продължим.
— Обяснете ми все пак, как може да се движи без батерии и с изключена програма? — попита Докторът.
— Нека по-добре ти обясни Миша, това все пак е негова специалност.
— На теория това е невъзможно — мрачно каза Кибернетикът.
— Може би ще споделиш с нас поне някакви предположения по тоя въпрос?
— Той може да получава енергия само отвън. Ако не от слънчеви батерии, значи е намерил някакъв нов източник. Що се отнася до програмата… Роботът е достатъчно автономен и би могъл да си изработи собствена, която е била подтискана от включената основна програма, а сега след изключването й собствената програма е станала главна. Напълно непонятно за мен е защо той престана да реагира на словесни команди.
— Нали ви казвам, побъркал се е от жегата.
— В такъв случай, ние също. Преследване на побъркан робот за изучаване на неговия вътрешен свят… В това има нещо — спокойно каза Докторът.
— Ние трябва да знаем закъде бърза той!
След два часа роботът беше пуснат и капсулата със завидна монотонност се понесе след него по пустинята, а след още четири часа на хоризонта се показа морето. Появи се привичният изглед от ниски базалтови хълмове, покрити с дебел слой прах. Местността ставаше все по-пресечена. Роботът често изчезваше от погледа им. А след поредния завой изчезна напълно. Те кръжиха над скалата, зад която беше изчезнал цял час, а след това се приземиха и изминаха към два километра по широк кръг, преди да намерят следи от лапи, ясно забележими в праха. Те изминаха още около три километра и отново се върнаха при скалата, от която бяха започнали търсенето, но от другата страна.
Тук следите свършваха, по-нататък повърхността беше каменна и твърда и те не можаха да намерят по нея и една драскотина. От всички страни скалата беше заобиколена от дебел слой сив пясък, примесен с прах. Върху него имаше следи само от едната страна. Роботът сякаш беше потънал в дън земя.
— Тука са го лапнали, гълъбчето. Глътнали са го целия с всичките му метални вътрешности, но тъй като ние вече знаем това — продължи Докторът, — тъкмо е време да си отспим.
Само Кибернетикът успя да заспи. Докторът и Физикът започнаха да пресмятат колко години ще са необходими за набиране на ускорение при пределно натоварване.
Практикантът не остана да чака резултата. Той се надигна и бавно тръгна нанякъде. В края на краищата, какво значение има — десет години или дванадесет?… Нали хората са летели така в зората на звездоплаването! Защо да не опитат и те?
Могат да използуват нищожния шанс, който имат. Да наберат ускорение настрана3… Само че в коя посока? В която и да е. Та няма да прекарат целия остатък от живота си тук и бавно да се превърнат в диваци? Един прекрасен ден той ще се качи в капсулата и няма да бъде сам; дори ако Физикът реши да остане, с него ще тръгне Докторът… Десет години, докато трае набирането на ускорението, те живеят в миниатюрния стъклен свят сред равнодушната светлина на звездите и двойното ускорение…
После, след като минат тези десет години и още десет за спиране, корабът ще спре. В близост няма да има нито една звезда, защото да се движиш в космоса без точни разчети е невъзможно, звездите са прекалено далече една от друга. Между тях има океани от пустота и само едно слънце… Тогава те ще отворят кораба. Просто ще разпорят стените му като на консервена кутия и всичко ще свърши. Така ще бъде по-добре, отколкото да живееш и без най-малката надежда… През всичките тези десет години, докато трае ускорението и чрез другите десет, докато корабът спира, на тях ще им се струва, че летят към Земята. Ще си спомнят за нея…
3
Поредния тъп превод. В оригинала: „Разогнать капсулу в сторону…“. По-смислено би било да се преведе: „Да засилят капсулата към…“. Бел.Мандор