— Почакай малко! — извика Докторът и Практикантът най-после млъкна. — Почакай… — вече тихо помоли Докторът. — Ние разбиваме стената с глава, през цялото време се хвърляме някъде и почти забравихме за Земята… Десет светлинни години изолираха нашето съзнание, създадоха илюзията за самота във Вселената, но това не е така. Ние нямаме звездолети, способни да преодолеят тази бездна от пространството, затова пък те съществуват на Земята…
— Ти какво, подиграваш ли се с мен?
— Ние имаме изход! Съвсем прост изход! Вместо да летим до Земята, което е почти вярна гибел, трябва да я повикаме…
— Да повикаме Земята?!
— Точно така, да повикаме Земята. А за тази цел да изпратим сигнал. Всичко на всичко да изпратим сигнал. Това е по-просто, а най-важното — по-сигурно, защото сигналът може да се изпраща много пъти, а да се лети може само Зеднъж!
— Но какъв сигнал възнамеряваш да изпратиш и как?!
— Това не знам. Вие с Физика сте по-наясно. Но, ако си сигурен, че можеш да доставиш в Слънчевата система цял кораб, то постарай се да изпратиш дотам сигнал. Това все пак е по-леко, поне на килограми.
— Но ние нямаме предавател!
— А за какво ти е предавател? За какво ти е предавател, щом като ти успя да направиш поле без генератор. Кой ни пречи да превърнем материята непосредствено в поток от радиовълни или модулирано рентгеново излъчване, ако то е по-сигурно?
ГЛАВА XI
— Забранявам всякакви експерименти по превръщането на материята в енергия непосредствено на планетата — твърдо каза Физикът. — Реакцията може да излезе изпод контрола и тогава вие ще превърнете цялата планета в радиоизлъчване. И не съм сигурен, че дори в този случай мощността ще бъде достатъчна. Прекалено голямо е разстоянието. Десет светлинни години… Може да опитаме. Възможно е нашият сигнал случайно да бъде уловен от някой кораб, но шансовете са много малки, почти незначителни… Разбира се, ще трябва да опитаме, но не на планетата. Ще построим изкуствен спътник извън пределите на атмосферата, ще пресметнем орбитата и времето… Ние дори не знаем в коя посока да изпратим сигнала.
— Ще го насочим на всички страни — стиснал зъби, отговори Кибернетикът. — Ще построим десет спътника, ако потрябва и сто, и ще викаме Земята…
Докторът и Практикантът стояха на островърха издатина на скалата, станала част от изкуствения спътник на планетата.
— И досега не вярвам, че успяхме… — замислено каза Докторът.
— Може би напразно решихме да транспортираме тези скали дотук поотделно? Трябваше да опитаме да изведем на орбита цялата маса наведнъж.
— Колкото по-масивна е скалата, толкова е по-трудно да се справиш с нея. При теб не е ли така? — Практикантът пренебрежително сви рамене.
— За мен е безразлична всяка маса. Аз просто не я усещам, волевото усилие при всички случаи е еднакво.
— Сигурно там е имало и други степени…
— Ти за какво?
— За школата… Понякога се чувствувам като студент, който не е минал пълния курс на обучение.
Около минута те мълчаливо гледаха зеленото светило. Оттук то изглеждаше рошаво и непривично ярко. Върху черния фон на лишеното от атмосфера небе дори през светлинните филтри можеше да се различи ясният силует на короната. Докторът се сгуши.
— Дявол знае, що за звезда е това! През цялото време чувствувам натиск върху полето, доста мощен поток…
— Физикът казва, че тя излъчва много силно в жесток рентгенов диапазон. Само да намалим полето и няма да ни спасят никакви скафандри.
— Много трудно се работи, когато трябва едновременно да се управлява и полето. Отначало си мислех, че нищо няма да мога да направя.
— Всичко успя да направиш. Не мога да си представя, че след един час тези скали ще се превърнат в сноп от радиовълни. Как мислиш, няма лi грешка в разчетите?
— Физикът и Кибернетикът смятаха поотделно. После свериха резултатите. Ширината на радиолъча ще бъде два пъти по-широка от района, в които може да се намира Слънцето. Жалко, че не може да се определят още по-точни граници. Излъчването щеше да е по-силно. А така ще трябва да обхванем с лъчевия конус цели десет светлинни години.
— Време е. Те сигурно вече ни очакват.
— Сега. Виждаш ли, още не е спряло въртенето. Необходима е точна ориентация.
Астероидът се заклати. Планетата прескочи от дясната върху лявата страна на небосклона. Звездата над главите им описваше сложни зигзагообразни движения. Накрая и тя се успокои.
— Ето така, струва ми се, вече е добре… Можем да тръгваме.
Те едновременно се отблъснаха и се понесоха в пространството. На фона на гигантските скали на спътника двете фигури изглеждаха като уродливи джуджета поради огромните раници, натъпкани с камъни. Камъните служеха за гориво на индивидуалните защитни полета. Преди всяка експедиция Докторът придирчиво претегляше раниците. Капсулата, увиснала на около двадесет километра над спътника, изглеждаше като малко светещо вретено. Докторът насочи неточно силовата ос на полето си и в средата на пътя траекториите им започнаха да се разделят. Наложи се да го догони и да му подаде въже. Не му се чакаше, докато той сам поправи грешката си. След няколко минути те вече влизаха в централния салон на голямата нова капсула, построена от Практиканта специално за работите по създаването на спътника. Всички толкова отдавна чакаха тази последна минута, че нямаше нито въпроси, нито разговори.