Физикът захвърли камъка, с който пишеше формулите, и решително стана.
— Дълго няма да издържим в този пъкъл. Трябва да потърсим по-закрито място за постоянен лагер.
— Защо? — лениво запита Кибернетикът — Каква е разликата?
— Прекалено скъпа цена е платена за това, че ние сега се търкаляме на този пясък. Стига!
— И какво предлагаш? — все така лениво попита Кибернетикът, но Практикантът забеляза, че под стъклото на скафандъра веждите му сърдито се сключиха.
— Ще събираме данни за планетата, ще търсим някакъв изход.
— Какъв изход?
— Когато разбера — ще ти кажа. А сега вие с Доктора ще откарате шлюпката към хълмовата верига на запад, ще намерите укрито място и ще го отбележите с димен сигнал, а ние с Райков ще изследваме източния сектор, бреговата линия, ще дочакаме робота и вечерта ще дойдем при вас в лагера.
— Не е ли много рисковано да се разделяме? — попита Докторът.
— А кое не е рисковано? Имаме много малко време. Като се разделим, ще можем да обхванем по-голям район.
— Но какво смяташ да търсиш? — почти извика Кибернетикът — Какво?
— Не знам. Нещо, за което да се хвана, шанс или някакъв отговор поне. Прекалено странна планета. Откъде има кислород, щом няма биосфера? Защо има такава радиация? С какво се сблъскахме в хиперпространството? А може би все пак има биосфера? Как са там твоите култури?
Докторът сви рамене.
— Нищо няма. Дори вируси.
— Ето виждаш ли? А кислород има. В нашето положение не си струва да пренебрегваме противоречията. И после, чувствувам, че нещо тук не е в ред… Пък и ние не можахме да излезем на кръгова орбита, нямаме снимки, абсолютно нищо не знаем за планетата.
Райков не дослуша докрая. Той влезе в шлюпката и започна да нарежда в раницата си необходимите за похода неща. Натъкна се на бластер с антипротонни капсули, замислено го повъртя в ръцете си и го сложи настрана. В него още живееше юношеската привързаност към оръжието, но знаеше, че Физикът няма да одобри ненужния товар. Явно беше, че не ги заплашват дребни неприятности, а от големи тази играчка не можеше да ги спаси. Беше вече готов, но се забави, докато завинтваше към скафандъра резервна бутилка с кислород и затова настигна Физика едва след две минути.
Оттук, зад върха на хълма, шлюпката вече не се виждаше, но те дочуха мекото бръмчене на двигателите и двамата едновременно се обърнаха. На фона на изумруденото небе дискът на шлюпката изглеждаше прекалено чужд, дори груб. И чак когато той окончателно се изгуби, разтворил се в зелената боя на небето, замлъкна и последният отглас от прегракналото метално буботене на двигателите, те се почувствуваха насаме с планетата.
Подобно чувство обхваща човека в полето или в гората, в онези редки минути, когато остава сам и в главата му няма нито една мисъл. Съществува само усещането на миризми, цветове и някакъв общ ритъм на живот… Но тук нямаше ритъм. Тишина, нарушавана от мъртви звуци, мъртви краски.
Тънкият слой пясък под краката им на места бе премесен със сива пепел, от която тук и там стърчаха рижави камъни, покрити с жълти петна. Жегата ставаше непоносима. Не ги спасяваха вече и кондеционерите на скафандрите. И двамата, без да се наговарят, свърнаха към ручея.
— Много плитко русло. На открита местност, при такава температура… Защо не пресъхва?
— Може би има подземни източници?
— Че колко трябва да са?
Сребристата струйка на реката чезнеше към хоризонта в две посоки и разсичаше пустинята подобна на клин. Физикът се наведе и пусна във водата фунийката на полевия анализатор, след това внимателно погледна изскочилите в прозорчето цифри и елементи на процентното съдържание
— Почти земна вода. Малко повече соли на стронция и желязото.
— Радиоактивност?
— По-малка отколкото във въздуха. Само двеста рентгена.
Той гребна вода с пълни шепи и я плисна върху стъклото на шлема си. Тя се разля като тъмно маслено петно. Нещо странно в това петно за секунда задържа вниманието на Практиканта. Някакво необикновено отражение на светлината, сякаш скафандърът под мокрото петно беше посипан с тънък слой брашно. Но тутакси намери обяснение — соли… Прекалено много соли. Водата изсъхва, солите остават. И той като Физика влезе в ручея до колене, изключи терморегулаторите и веднага почувствува леденото докосване на водата до тънката стена на скафандъра.