През последното десетилетие броят на загиналите експедиции се измерваше със стотни части от процента. Имали са фатален късмет да попаднат сред онези, които не се завръщат, изчезнали без вест… От какво, всъщност, започна всичко? Автоматът е водил кораба по курса — не би могъл да не го води… Корабът се е отклонил… или по-скоро се е натъкнал на нещо… Но на какво е могъл да се натъкне в хиперпространството, щом като там няма материална среда? Странност номер едно.
Да допуснем, че се е повредил автоматът, макар че това е малко вероятно. Авария по неизвестни причини. Почти всички аварии се случват по неизвестни причини. Във всеки случай — в това няма нищо странно. Въпреки че самият факт за авария на съвременен кораб, притежаващ почти неограничен запас от надеждност, е сам по себе си вече изключителен. Автоматът не е могъл да се справи с аварията. Не е могъл или не е искал. Но това пък е абсурд. Той не може да наруши основната си програма. И така, странност номер две. По-нататък — съвременен звездолет, натъпкан до пределна възможност със самовъзстановяваща се техника, получава необратими разрушения. Да отбележим, между другото, че при това той все пак не загива, екипажът няма дори драскотина по себе си, затова пък изцяло е разрушен централният автомат. От вибрация, например. В резултат от играта излиза един важен елемент. Няма повече централен автомат, няма кой да изпълнява програмата. Затова пък сега на сцената най-после излиза екипажът. В точката, в която корабът излиза от хиперпространството, в пределите на достъпност за осакатения звездолет се намира неизвестна звезда… Получава се доста дълга, но все пак приемлива верига от съвпадения и случайности. Да видим по-нататък.
По време на кацането излиза от строя магнитната обвивка на генератора. Това като че ли вече е следствие от предишните събития. Звездолетът е разрушен до такава степен, че в тази последна авария няма нищо странно. Странното е в друго — че успяха да катапултират с шлюпката. Обикновено взривът е мигновен… Е, наистина, не успяха всички… Навигаторът и Енергетикът, може би, биха могли да направят нещо…
Сега — планетата… Налягането, гравитацията, съставът на атмосферата, кислородът, диапазонът на температурите, отсъствието на враждебна биосфера най-после — всичко това е в пределите на онова тясно островче от условия, при които може да съществува с нищо незащитеният човек. С нищо незащитеният… Затова ли трябваше да бъдат лишени и от скафандри? И само радиацията…
Райков облиза припряно пресъхналите си устни. Той се страхуваше да мисли. Разбираше, че е достигнал до онази черта, зад която в същата тази минута, ето сега, ще разбере нещо много важно, което ще има за тях решаващо значение…
Ами ако предположим, само да предположим, че това не е случайно? Не може да има толкова много случайности, които да съвпадат и тогава само тази радиация отпада от общата схема. Ами ако не отпада? Ако те просто не я разбират? Накратко — ако е прав, радиацията е безвредна за тях.
Той скочи на крака и една секунда гледа разтопената синева на морето.
Красиво ли е? Да, дори много красиво като за една дива планета. Трябва да събуди Физика. Само дето нищо няма да може да му каже. Би ли могъл да му предаде дълбокото си убеждение, че всичко, което ги заобикаля, всичко, което се случи с тях, всичко това не е напразно, не може да бъде напразно. Това означава, че във всички събития има смисъл. Смисъл, който те не са забелязали и събития, които някои направлява? Но това е бълнуване. „Ти приемаш желаното за действително. Нямаш доказателства…“ — ето какво ще му отговори Физикът. Да, той няма доказателства. Но ще ги има. След два часа, след десет, след дванадесет. Трябва да изчака, съвсем малко да изчака…
В краен случай, ако греши и не се събуди, няма да има кой да съжалява за тази последна грешка.
Клепачите му нагпежаха от ярката, непривична светлина. Практикантът все още се бореше със съня. Но не задълго. Нервното напрежение през последните няколко часа си каза думата.
Присъниха му се борове. Ласкави, земни, с дълги иглички, в които свиреше вятъра. Смътно в съня си той разбираше, че тук не може да има никакви борове, и от това дори насън му ставаше мъчно и тъжно. Сънуваше тревата, която растеше в корените им и галеше грапавата им кора, върху която блестяха като сълзи капки смола. Събуди се от това, че Физикът го друсаше за рамото. Седна, отвори очи.
Наоколо като плътна стена се простираше борова гора. По кафявата кора на дърветата блестяха капки прозрачна смола. Светлината едва си пробиваше път през могъщите корони на дърветата. На две крачки от тяхното пясъчно легло цъфтяха глухарчета. В гъстата зелена трева те изглеждаха като проблясъци на земното слънце.