— Необходимо е да проникнем в техните жилища… — каза решително Клеа на щабния съвет. Това беше единствената възможност. И то много опасна. Може би не трябва да ви обяснявам защо. Всеки ловец ще ви каже с какво неудоволствие преследва животните към бърлогата им, където внезапно самият той може да се превърне в преследван. При това дивите зверове на Земята нямат такава сложна апаратура, а вероятно и оръжия като местните жители. Реших да изпратя само доброволци. Явиха се трима. Двама новаци и Клеа. Само на нея можех да разчитам. Замина сама. И все не се връщаше. Видяхме я как изчезва в най-близката къща, изчакахме уговореното време, но тя не дойде дори след цял тукашен ден, тоест три пъти по двадесет и четири часа, през които звездата на Вероника, изгряваща на запад от нас и залязваща на изток, изминава пътя си по небосклона. Чакахме още десет часа и после заповядах да ми приготвят танка. Излязох да доведа Клеа под непрекъснатото наблюдение на нашия отбранителен център. Бях готов дори да нападна тази странна цивилизация.
— Трябва да направиш това! — каза ми Клеа, когато я намерих в голяма кристална стая, еластичните стени на която създаваха впечатление за спокойствие, сигурност и удобство. — Трябва да ги освободиш.
Не я разбирах. Тук ми беше много добре. Изведнъж започнах да се чувствувам в тази къща както през ваканцията на морския бряг. Исках да си почивам. Да не правя нищо. Но Клеа беше установила, че точно това изпитват вече от поколения наред тукашните обитатели. Фантастично съвършената автоматика в недрата на планетата изпълнява всяко тяхно желание. Те са в плен на това ваканционно щастие, което започваше да ми харесва. През целия си живот почиват, изпаднали в някакво странно неосъзнато блаженство. Докато ми разказваше това, от стената се появи чаша с леден натурален сок, да си разкваси гърлото. Клеа понечи да я запрати на пода, но чашата остана във въздуха, като само цветът на течността се промени, сякаш невидимият автомат пожела да поправи грешката си и бързо да поднесе още по-съблазнителен сок. Усетих необичайния му аромат и почти изпитах желание да се освежа с него.
— Защо да ги освобождавам? — отвърнах й аз. — Та те са щастливи в своята цивилизация.
— Погледни… — Тя ме заведе при някакъв прозорец. В градината на къщата почиваха няколко тукашни жители, с тела, учудващо подобни на човешките, но почти безжизнени. — Всеки ден вземат наркотици, за да разнообразяват щастието си, за да забравят да работят, да мислят и да говорят. Отново се превръщат в маймуни или по-скоро в прасета — добави тя, защото в дъното на градината някакъв особено противен и дебел екземпляр се съвъкупляваше с едно домашно животно. От този миг нарекохме планетата Цирцея, тъй като беше преобразила обитателите си, също както древната Омирова нимфа — приятелите на Одисей.
— Ще се освободят сами. Именно защото сега живеят така. Нима някога, преди стотици години, и хората не са мечтаели само за храна, облекло, превозни средства и почивка? Не помниш ли колите, яхтите, модите и наркотиците на двадесети век? Хората също са се освободили. А в онези времена понякога са живеели по-лошо от тия в градината.
— Аз съм привърженичка на колумбовците — гордо заяви Клеа. Това беше политическа партия на Земята. При покоряването на космоса хората започнаха да изучават подробно историята на петнадесето столетие, когато на нашата планета са били открити нови континенти. Колумбовците твърдяха, че носим отговорност за всяка новооткрита цивилизация, защото сме я открили, и че наш дълг е да въведем там най-висшите обществени формации, дори против волята на обитателите й. При това се позоваваха на разцвета на американския континент. Тази партия беше агресивна и допусна много грешки. Както всички разумни хора, аз се числях към монтесумовците. В името на този вожд на ацтеките ние напомняхме колко цивилизации са били погубени в петнадесето столетие, до какви престъпления се е стигало тогава. При установяване на контакт с някоя нова планета ние настоявахме за постепенни наблюдения и отричахме насилствените мерки. През целия ми живот този въпрос не се реши и при всяко откритие във Върховния съвет избухваха остри полемики. Тогава Клеа винаги беше на моя страна.
— За първи път го чувам — казах й аз. — Откога си станала колумбовка?
Тя започна да фантазира. Престана да говори логично, настояваше, заклеваше ме. Предложих й да свикаме съвещание на щаба, но тя отказа да се върне на ракетата. Това ме изненада. Трябвало да направи още някакви наблюдения, искала да попречи на обитателите на тази къща да вършат престъпления… Говореше като дете. Дори колумбовците никога не са предлагали да вземем в свои ръце сигурността или правосъдието на новите планети. Всичко беше повече от ясно. Тя клеветеше домакините, но не искаше да си отиде оттук. Беше опиянена от особеното чувство на блаженство. Говореше измислици само за да може да остане тук.