Суоми също оглеждаше района, но не с бинокъл и не в търсене на дивеч. Жълтеещото слънце се плъзгаше ниско над планинския хоризонт и изглеждаше като да е пред залез; всъщност обаче на дневната светлина й оставаха още час-два. От другата страна на широката долина изстена ледник, избълва няколко тона от корниза си и се разцепи с появата на нов, бистър водопад. Органовата музика на по-стари водопади се носеше постоянно в далечината. Постепенно, като възприемаше гледката по-пълно и докато преминаваше радостта, че е отново на открито, Суоми осъзна, че никога не бе съзирал толкова красива и величествена природна гледка, не бе виждал поне приблизително нейно подобие. Дори чудесата и ужасиите на космоса, които, ако изобщо могат да се възприемат, не бяха далеч отвъд мащабите на човешкото мислене и възприятие. Докато този боботещ свят на планини и долини, с неговия изригващ живот, бе извън човешките представи.
Шьонберг не бе толкова доволен от видяното. Очевидно не бе открил следи от хищници.
— Хайде да повървим още малко — рече троснато той, докато прибираше бинокъла.
Суоми отново поведе. След като изминаха още неколкостотин метра, Шьонберг пак нареди да спрат, този път в основата на стръмен склон.
Шьонберг огледа отново терена с бинокъла, този път по-набързо, посочи към хълма и рече:
— Аз отивам там горе да поогледам. Искам да съм сам, безшумен и незабележим. Ти остани тук, не мърдай и си отваряй очите. Може нещо да ни е проследило, дебнейки ни, така ще имаш възможност за добър изстрел, докато чакаш.
Усетил леката тръпка на опасността — но достатъчно лека, за да е и приятна, Суоми се обърна назад и огледа пътя, по който бяха дошли. Нищо не мърдаше освен далечните, безвредни сланисти червеи.
— Добре.
Седна и загледа как Шьонберг се изкачва по склона и изчезва зад върха на хълма. Сетне се завъртя върху каменистото си „седало“, като се наслаждаваше на липсата на хора околовръст. Възхитително бе да си толкова сам… струваше му се, че е за пръв път през живота му. Можеше да се усамоти и на кораба, разбира се, но там винаги бяха телата и умовете на останалите и човек неизменно усещаше присъствието им на няколко метра от себе си. Суоми погледна комуникатора на колана си. Каналите за връзка между ловците и тези между ловците и кораба бяха включени, но досега изобщо не бяха ги използвали. Всички се наслаждаваха на физическото и психическото усамотение.
Времето течеше. Шьонберг се забави повече, отколкото бе очаквал Суоми. Лека сянка пробяга по близките растения, докато слънцето се спускаше зад далечен леден зъбер. Внезапно пред очите на Суоми се появи великолепен ледников звяр — може би на около 250 метра разстояние, — отвъд малко възвишение от детрит, срутил се от склона на хълма, в чието подножие чакаше Суоми. Появи се не оттам, откъдето Шьонберг очакваше хищници, а и създанието не гледаше към Суоми. Блещеше се надолу и въртеше глава напред-назад. Суоми вдигна бинокъла и си припомни прочетеното. Великолепен екземпляр, мъжки, може би във втория си жизнен цикъл, току-що събуден от втория зимен сън през живота си, в разцвета на силата и свирепостта си. Виждаха се хлътналите му слабини и ребра, въпреки гъстата оранжево-жълта козина. Бе доста по-голям от земен тигър.
Без да се изправя, Суоми вдигна пушката си и се прицели спокойно. Само си играеше. Свали оръжието.
— Твърде далеко е за новак — чу той гласа на Шьонберг зад себе си, малко по-нагоре по склона. Ревът на водопадите сигурно погълна думите, преди звярът да ги е чул, така както Суоми не бе доловил приближаването на Шьонберг сред скалите. — Ала целта е добра. Ако не искаш да опиташ, ще пробвам аз.
И без да се обръща, Суоми знаеше, че Шьонберг вече вдига пушката си, за да се прицели. И пак, без да се обръща, Суоми вдигна своето оръжие и стреля (бум — малко по-силен звук, отколкото на стрелбището, а и сега, след като пушката бе регулирана на пълната си мощ, откатът бе чувствителен); прицелил се бе нарочно пред животното, за да го подплаши — изстрелът вдигна леден гейзер. Животното се сниши по котешки, сетне обърна към земляните своята непроницаема, чуждоземна муцуна. Хората, които населяваха Хънтърс, произхождаха от Земята; затова бе лесно да се забрави колко непривично чуждоземни бяха всички останали форми на живот.
В следващия миг ледниковият звяр вече тичаше, прекосяваше склона с големи котешки скокове. Ала той не бягаше от хората, както би трябвало, както Суоми неразумно бе очаквал. Без изобщо да осъзнава силата, пред която се изправя, той идваше към него, за да го убие и изяде. Следваше инстинкта на влудяващия глад. Препускащите лапи с дълги нокти къртеха камъни от сипея и те се търкаляха надолу, примесени със сняг.