Забел тихо се разсмя.
— Вече съм на тридесет години — рече уморено Нерсес. — Точно преди осем години започнах този нов, странен и донякъде привлекателен живот. Тези осем години са мои. А в действителност покрай мен са минали десетилетия.
— Столетия…
— Може би и столетия. Отдавна съм престанал да мисля за времето, което принадлежи на другите, но не и на мен. Свикнахме да не забелязваме как бързо минава времето за другите и какво се върши в техния свят.
— Ти наистина си влюбен — едва доловимо въздъхна Забел, — пък на мен ми е мъчно, Нерсес.
— Зенон Джабез знаеше ли, че Урсула и вие се срещате?
— Вероятно не… А може и да се е досещал, но да се е преструвал, че не знае… Нищо конкретно не мога да кажа.
— Защо сте започнали този роман с Урсула?
— Ние се влюбихме един в друг.
— Така ли?! — Линда Ло за първи път любопитно погледна Оскар — нисичък, свит, грозноват. — Чудно наистина! А често ли се срещахте?
Оскар поклати глава:
— Не зная какво да ви отговоря.
— Благодаря, меластър… Нямам повече въпроси. Ако срещу вас бъде повдигнато обвинение, ще имате възможност да се защищавате. Меластър Мажан, значи вие не сте срещали момиче на име Урсула?
— Казах ви вече, че не я познавам!
— Не се сърдете, меластър, не се сърдете! — усмихна се Линда Ло…
— Ние се самозалъгваме, Забел — каза Нерсес Мажан. — Най-печалното е, че лъжем себе си. И когато не искаме да се самозалъгваме повече, започваме да лъжем другите.
Забел извърна с ръце главата на Мажан, наведе се и го погледна в очите.
— Забел… — аптекарят опита да се усмихне. — Когато хората дълго се наслаждават, изживявайки вечната младост, много закъсняват. Закъсняват да надзърнат и да изучат дълбините на собствената си душа, не смогват да опознаят другите, не успяват и… да се влюбят. На тях им се струва, че времето е безкрайно… — Нерсес Мажан погали ръцете на момичето, а после се дръпна. Сетне се огледа с безразличие и се изправи. — Ще тръгвам… Много се заседях.
Той мина между масите и разсеяно поздрави познатите си.
Забел го последва мълчаливо.
До изхода на клуба Мажан прегърна момичето.
— Довиждане, Забел!
— Ще те чакам, Нерсес!
„И тя се събуди от дълбок сън… Видя светъл, безбурен свят. Разпери крилца и се изплаши от скритата в тях сила.“
Нерсес Мажан, с шлифер, преметнат през рамо, се връщаше вкъщи, без да бърза. Искаше му се да поразмисли за нещо много важно, но не успяваше да се съсредоточи.
„Пеперудата погледна отначало към едното слънце, после — към другото… Тя искаше да литне към слънцето, но не знаеше към кое от двете… Просто не можеше да направи избора си, защото родителите й — пеперуди, прадедите й — пеперуди, бяха имали и бяха познавали едно-единствено слънце и не бяха изпитвали нужда да избират. В телцето й се бе вселила някаква непреодолима тревога. Пеперудата, събудила се от дълбокия сън, гледаше към двете слънца, които пламтяха на небосвода, и не се осмеляваше да размаха разперените си крилца. Не се осмеляваше, не се осмеляваше… Защото тази пеперуда се беше озовала в нашия свят случайно, съвсем случайно…“
Измити призори, улиците вече бяха изсъхнали и плочниците бяха загубили приятния си блясък.
Нерсес Мажан застана пред витрината на магазина за музикални инструменти. Мъчеше се да се отърси от преследващите го спомени, да избяга поне за малко от нещастната пеперуда, която, заблудена от изгрева на двете слънца, не съумя веднага да реши към кое от тях да полети и… умря.
На витрината върху надиплено черно кадифе бяха подредени лъщящите под слънчевите лъчи златисти тимпани, дървени лютни, валдхорни, изящни метални духови инструменти. За да свириш на тях, бяха нужни желание и пари.
Продавачът забеляза човека, който внимателно оглеждаше инструментите, енергично замаха с ръце и го покани в магазина.
Нерсес Мажан недоумяващо сви рамене, но влезе.
— Меластър, вие музикант ли сте? — попита закръгленичкият продавач, чиито ръце не знаеха покой.
— Не.
— Така и предполагах, меластър — и ръцете на продавача описаха огромен полукръг пред отрупания с музикални инструменти рафт. — Общо взето, ние избягваме да си имаме работа с музиканти и музикантите ни отвръщат със същото, но по деликатен начин. Никога ли не сте се занимавали с музика?
„За да не се самозалъгваме, ние често лъжем другите.“
— Не — отвърна Нерсес Мажан.
— Чудесно! — възкликна продавачът. За момент ръцете му се успокоиха върху дебеличките му бедра, а после отново започнаха да шават лудо. — Веднага се досетих, защото иначе не бихте гледали с такова възхищение витрината. Значи вие не знаете какво е дооо? — Устните на продавача се закръглиха и останаха така за известно време. Явно той искаше да смае клиента си. — Красиво е, нали? А реее… меластър? И това не знаете, нали?