За последното десетилетие тук нищо не беше се променило. Почти нищо…
Нерсес Мажан с тъга си спомни отминалите времена, но те не бяха оставили никаква следа у него, защото само промените оставят дълбока диря след себе си. Той не искаше да мисли повече за пеперудата, изплашила се от силата, стаена в крилцата й, затова побърза да стигне час по-скоро у дома си.
В коридора спокойно окачи шлифера си, изправи се и срещна укорителния поглед на Нестор.
— Сърдиш ли ми се? — попита Нерсес и когато Нестор не отговори, Мажан продължи: — Прости ми, старче, позакъснях. Така се случи.
Нестор се отдръпна, за да мине аптекарят.
В трапезарията Нерсес Мажан сякаш не забеляза веднага отрупаната маса и каза умолително:
— Гладен съм, Нестор!
— Ей сега.
Нерсес неволно се усмихна на находчивостта си — само когато се преструваше, че е гладен, успяваше да смекчи стареца, да го разнежи.
— Седни.
Нестор сложи подноса на масата.
— Много ли ми се сърдиш, Нестор?
— Яж.
Мажан неохотно придърпа подноса към себе си.
— Болен ли си? — разтревожи се старецът.
— Може би… Срещнах се с притежателя на сянката — Оскар… Отидохме в механа, макар че настоявах да се поразходим… Но какво да се прави, Нестор, въпреки желанието ми стана така.
— Май нещо не ти се яде? — забеляза Нестор.
— Не знам. Може би. А пък наистина съм гладен. Какво прави гостенката ни? Закуси ли?
— Не успя, горката… Стана преди разсъмване.
Нерсес Мажан се вкамени.
— Защо?
— Отведоха я.
Нерсес Мажан започна да рови с вилицата в чинията си. И сякаш някъде отдалече чу равнодушния глас на Нестор.
— Бяха двама… „Искаме да видим Урсула — каза високият мършав полицай. — Знаем, че е тук.“ „Тъй ли?“ — попитах аз. В същото време момичето слизаше по стълбата да закуси. „Аз съм тук — извика то, — влезте!“ Те ме изблъскаха, защото бях застанал на прага, и нахълтаха в трапезарията. „Вие навярно знаете, че вчера, когато камериерът занесъл обяда на Зенон Джабез, го намерил мъртъв в спалнята?“ „Зная — отвърна момичето, — видях камериера, когато излизах от апартамента на Зенон.“ „Ще имате ли нещо против, ако продължим нашия разговор в управлението на ПОСИЗУ?“ — предложи високият полицай. „Бързате ли?“ — попита Урсула. „Да.“ „Тогава да вървим — каза тя, без да докосне закуската, — да вървим, меластър, но едва ли ще има за какво да разговаряме.“ „Тъй ли мислите, меластра?“ — иронично подхвърли нисичкият. „Убедена съм“ — каза момичето.
— В колко часа стана това? — полюбопитствува Нерсес Мажан.
— При първото разсъмване.
— Урсула помоли ли те да ми предадеш нещо?
— Каза, че съжалява, загдето не е успяла да ти благодари за гостоприемството. Не се вълнувай, момчето ми — добави старецът, — аз сам ще се занимая с клиентите. А ти иди да си починеш малко. После ще се измиеш, ще се обръснеш, ще се освежиш. И ще се увериш, че всичко, което ти се е сторило ужасен кошмар, е нещо съвсем обикновено и делнично в живота на хората…
— Да, вероятно — разтърквайки очи, промърмори Нерсес Мажан и се заизкачва по спираловидната стълба.
По навик той надникна в стаята, където бе нощувала Урсула. Очакваше да види следите от нощните гости. Но прилежният Нестор бе оправил леглото и стаята го посрещна с обичайната тържественост и строгост.
Нерсес Мажан въздъхна гневно и излезе от стаята.
…Кикенските кожи ласкаво го приютиха След миг Мажан вече витаеше в света на звездните огньове, разпилени по синьото кадифе на небосвода.
Въжеиграчът стои угрижен и печален на опънатото под звездите въже. Угрижен и печален, той свири на цигулка.
Мелодията като бели талази мъгла се носи в далечината, а звездните огньове й пригласят с червени, сини, жълти и оранжеви викове…
„Естер!…“
Сините ливади започват от прага на къщичката и стигат чак до хоризонта, там, където Червеното слънце поглъща пепелявия здрач.
По ливадата има следи от човешки стъпки.
„Естер… Добро утро!…“
Срещам я пред градинката на сарафина само в дните, когато въжеиграчът спокойно се люлее под звездния купол. Аз се откъсвам от земята и леко стъпвам по облачетата.
Кестеняви, златисти, бронзови къдрици… И румен девичи свян… Треперещи устни, търсещи жадувани целувки.
А въжеиграчът все тъй свири на цигулката си.
По синята ливада има следи от човешки стъпки, които ме водят към вечната младост.
В кафенето на малкото градче са седнали трима. Аз, момичето и въжеиграчът с шапка с пискюл.
— Ти ни пречиш — казва ми въжеиграчът, дъвчейки пискюла на островърхата си шапка.
— Да вървим, Естер… С моята флейта ще изсвиря за тебе вълшебна песен. Тя се ражда само веднъж и повече никога не се повтаря. Да вървим, Естер!