— Отивай си! — казва въжеиграчът. — Естер е моя… Отдавна е моя… Тя е моята песен, мигар не знаеш? Слушай — той продължава да дъвче пискюла на шапката си, притиска цигулката под брадата си и мелодията се понася из звездния свят.
— Естер!
— Отивай си — казва момичето и слага глава на рамото на въжеиграча. — Аз му принадлежа… Отдавна, много отдавна…
По тъмния небосвод трептят звездите. Въжето бавно се люлее… в такт с него се люлее и Естер.
Стъпвам по облачетата, които се изплъзват изпод нозете ми.
— Аз съм песен… песен… песен…
— За другиго?
— За другиго… другиго… другиго…
— Жалко — шептя аз. — Много жалко… Ти беше девойче, чиито устни жадуваха целувки, но аз не се осмелих да го сторя, за да не се разбият мечтите ти под тежестта на вечната младост.
— Естер!
Сините тревици на ливадата се изправят и заличават следите от стъпките. Може ли да се загуби вече изгубеното?
Наблюдавам въжеиграча, който се е превърнал в малка точка под тъмния небосвод.
— Отивай си! — ечи гласът му под звездния купол. — Чакат те!…
— Кой!…
— Линда!… Линда!… Линда!…
… Двама тичат един срещу друг под лъчите на Червеното слънце, през горите, реките и ливадите. С нетърпение и скрита горестна надежда ги гледам и си мисля: ще се срещнат ли, ще се влюбят ли?
Защото единият от двамата съм аз, а другата — Естер!
Остават няколко крачки… Протягам ръце и искам да уловя една неразказана приказка. Сякаш усещам влажните пръсти на Естер, чувам учестеното й дишане, но въжеиграчът ме хваща за ръката:
— Чакат те, чакаат!…
Нерсес Мажан се събуди, но не отвори очи. Искаше му се сънят да продължава, ала след миг осъзна, че това е невъзможно.
„Защо си спомних за Естер?“ — помисли си той. И сърцето му се сви от непреодолима мъка. „Естер!“
— Нерсес, събуди се, чакат те! — чу той гласа на Нестор и отвори очи.
— Кой ме чака?
— Линда, момчето ми, Линда Ло.
Нерсес се надигна.
— Къде е, какво иска?
— В трапезарията е, синко… Изглежда, много се интересува от момичето.
— Ей сега, Нестор — Мажан седна и разтърка очи, надявайки се, че макар и за миг сънят ще се върне. — Сега… ще се обръсна и ще дойда.
— После, момчето ми, после ще се обръснеш — посъветва го Нестор. — Представителите на закона не обичат да чакат. А жените — още по-малко.
Трета глава
Това се беше случило толкова отдавна, че Нерсес Мажан беше изгубил представа точно кога и сега вече не можеше да определи колко години или десетилетия са минали от онези далечни дни. Впрочем то не беше толкова важно. Нерсес просто неочаквано си спомни детството и се почувствува четиринадесет-петнадесетгодишен.
Той видя и града, чиито къщи бяха нанизани като мъниста по единствената крайбрежна улица, която по залез слънце бързо потъваше в здрач.
Той си спомни именно залеза, защото всеки един от тях — четиринадесет-петнадесетгодишните, очакваше този миг през целия ден и защото, изглежда, само тези юноши можеха да го почувствуват и оценят. Момчетата си бяха разделили града на няколко части. По взаимна договореност всяка вечер те напускаха своите къщи, дворове и градини, за да опазят неприкосновеността на кварталите си.
Момчетата вървяха само от едната страна на улицата, край горската ивица, зад която влачеше водите си широката, спокойна река. Те крачеха поединично, сякаш излизаха на разходка, за да подишат чист въздух, преди да си легнат. После се срещаха на закътаната горска поляна или на някоя скала край брега на реката и разгорещено обсъждаха плана за предстоящите бойни действия.
Колко сложни, колко дръзки и колко смели бяха тези планове и колко наивни изглеждат те сега!
Нерсес бе един от редовите членове на тази група. Като всички и той се вълнуваше и въодушевяваше от разпалените кратки речи, които водачът на групата — Маджо Дребосъка, произнасяше във вечерната тишина, под студения блясък на капутанските звезди.
За какво говореше той?… Възможно ли е човек да си спомни?
Не, сега Нерсес Мажан не можеше да си спомни това, но беше уверен, че тези речи много си приличаха и сякаш периодично се повтаряха.
Маджо започваше така:
— Обръщам се към вас, капутански мъже… Аз, Маджо Дребосъка, се обръщам към вас!… Снощи враговете са нарушили южната ни граница.
Или северната, защото техните владения имаха само две граници. На източната течеше реката, на западната бяха къщите, а после се ширваха ливадите.
— И така, нека им покажем! — размахвайки ръце, крещеше Маджо Дребосъка и от въодушевление дъхът на юношите секваше.