— Ще им покажем!… — крещяха те в един глас.
— Ще им покажем!… — чуваха се отделни гласове.
Тогава те бяха убедени, че водят справедлива борба с южния си съсед, който бе нарушил договора и бе пристъпил тяхната граница.
Маджо Дребосъка изпращаше двама-трима със задачата да нарушат северната граница, та привечер на следващия ден да не останат без работа. А останалите от групата отправяше на юг.
И момчетата внимателно, един по един, се отправяха на юг, към въображаемата граница, която започваше от сградата на редакцията на „Капутански куриер“, минаваше по гладките бели и жълти плочници на главната улица и свършваше на брега на реката, там, където лежаха повалени дебели клонести дървета, преживели хилядолетия. Съседите, естествено, бяха заели позиции и търпеливо очакваха момчетата на Маджо да нарушат тяхната граница.
А после?…
После — Нерсес си спомни щастливите мигове, които бе изживял само два пъти в живота си. Само два пъти те бяха успели да преминат в тила на „противника“. Вярно е, че и двата пъти попаднаха в плен, но на следващата вечер се чувстваха като знаменити личности, като герои, и капутанските момичета от групата на Верона повтаряха само техните имена.
От всичко това запомни една вечер.
Топла, тъмна, тайнствена вечер.
За момчетата тя с нищо не се отличаваше от досегашните, нито пък щеше да се отличава от бъдещите многобройни подобни вечери.
Тя бе необичайна за Нерсес.
Баща му току-що се беше върнал от поредния космически патрул. Той седеше в градинката, ровеше земята с обувката си и разказваше как един от товарните звездолети претърпял авария и бил изхвърлен от изкривеното пространство. „Патрулирането е досадно, но е необходимо“ — рече той, преди да разправи подробно как и къде е открил пострадалия екипаж. На хората и през ум не им минавало, че звездолетът им се е озовал в обикновеното пространство, чиито физически закони познавали съвсем слабо.
Разказите на баща му в повечето случаи бяха интересни и тъкмо тази вечер Нерсес така се увлече, че закъсня за сбора на групата. Той скочи и незабелязано се измъкна от градината, прекоси улицата и се озова на края на горската ивица. Беше тъмно. Звездното небе не се виждаше през клоните на дърветата. Нерсес си пое дъх едва на брега на реката, но беше закъснял. Маджо Дребосъка отдавна бе произнесъл обичайната си реч. Момчетата се бяха разотишли.
Нерсес седна на огромната крайбрежна скала, където непрестанно се плискаха мътните води на реката. Именно на този камък заставаше Маджо и произнасяше знаменитите си речи.
По гладката повърхност на реката се отразяваха звездите, обсипали небосвода. Наоколо бе тихо и спокойно.
На Нерсес му доскуча и му се прииска да се върне вкъщи. Той скочи от скалата на брега и се срещна очи в очи с мургавия Ноел.
Отначало Ноел се смути и понечи да побегне, но Нерсес му каза тихо:
— Ноел!
— Ъхъ?
Ноел бе момче от съседния квартал и нямаше право по това време да нарушава границата. Нещо повече: Ноел бе водач на група, като Маджо Дребосъка. Нерсес веднага разбра цялата сложност на неговото положение.
— Досега никога не съм хващал пленници — рече Нерсес.
— А попадал ли си в плен?
— Два пъти.
— Ех, тогава мен ще ме плениш, нали?
— Разбира се.
— Сам ли си?
— Сам… Днес позакъснях. Не зная къде са момчетата. Но няма значение, нали?
— Добре тогава, води ме — предаде се мургавият Ноел.
— Не искаш ли да избягаш? — попита Нерсес. — Направо ли се предаваш?
— Да.
— Няма ли да се съпротивляваш?
— Не желая.
— Аз на два пъти съм попадал в плен, но преди да се предам, понатупах един-двама. Ако бяха по-малко, сигурно нямаше да им се дам… Но те бяха много и нямаше смисъл да се съпротивлявам. Е, и какво реши?
Ноел стоеше до него и търпеливо чакаше. Такова примирение със съдбата беше необичайно и Нерсес изведнъж си помисли, че и в продълговатото слабичко лице на Ноел има нещо необикновено.
— Хайде, залавяй ме — каза Ноел. — Не искам да се съпротивлявам.
— Може би само от любопитство?…
— Пъзльо! — презрително рече мургавият Ноел.
— Аха — усъмни се Нерсес, — това да не е клопка?
— Аз тръгвам — усмихна се Ноел. — Може би момичетата от групата Верона ще поискат да ме пленят?
Нерсес потърси оправдание:
— Днес не съм в играта, Ноел… Но ако поне мъничко окажеш съпротива…
— Не — отвърна Ноел. — Аз тръгвам.
— Ноел, щом като наистина си решил…
— Решил съм.
— Добре. Тогава стани мой пленник!
— Наистина ли? — зарадва се Ноел.
Нерсес мълчаливо тръгна напред. Беше сигурен, че Ноел го следва.