— И аз не съм бил там — отвърна Нерсес, за да приключи с клуба. — А защо посетителите се отказват от втория етаж?… Може би защото… — и той многозначително млъкна.
— Да, да, само за това. — Администраторът напълни чашите. — Вчерашното произшествие ще ни струва скъпо. На кого ли му е минавало през ума!… — Той въздъхна. — Най-интересното е, че преди убийството седяхме с клетия човечец един срещу друг и разговаряхме. Дори поисках да го почерпя с вино, но той бързаше. От колко дни търся повод да изпразня това шише. Ако Зенон Джабез се беше съгласил да пийне с мен, вероятно нещастието нямаше да се случи. Но той така бързаше… Сякаш е знаел какво го очаква и не е искал да забави края си. Ти как мислиш, може би е предчувствал?
Администраторът зачака отговор. Но Нерсес Мажан нямаше намерение да отговаря.
— Предчувствал е! — заяви администраторът. — Аз обикновено не вярвам на такива неща, но всичко стана пред очите ми… Той често идваше при мен да си говорим. Настаняваше се в това кресло, чакаше да седна срещу него, така както сега сме седнали ние с тебе, и питаше: „Какво ново по света, меластър Даниел?“, барабанеше с пръсти по масата и все се усмихваше.
— Весел ли беше? — попита Мажан.
— Той винаги се усмихваше, защото беше тъжен човек. Веселите хора почти не се усмихват — рече администраторът. — Да, тъжен човек беше: „Какво ново по света, меластър Даниел?“ — питаше той всеки път, ала не се интересуваше от отговора ми. Напоследък нарочно не му отговарях. И навярно беше по-доволен. Защото обичаше да говори само той, а другите да го слушат. Разказваше… а аз мълчаливо го слушах. Сега вече имам твърдо мнение: той по-скоро мечтаеше на глас. Срещат се и такива хора… Те вземат мечтите си за действителност.
— За какво ти говореше?
— За жените и децата на своята планета, но не бих могъл да кажа точно за какво… просто не помня. Нали ти казвам, той обичаше да го слушат. А аз пък се преструвах, че го слушам, а всъщност мислех за грижите си… Да пием, Нерсес… Какви ли не чудеса стават в този голям свят!
Виното беше доста силно. Нерсес Мажан отпи само глътка, за компания на събеседника си, чиито бузи вече пламтяха.
— Значи казваш, че той е предчувствал? — попита аптекарят.
— Точно така — потвърди администраторът, гледайки със съжаление празната бутилка. — Още вчера, някъде към обяд, преди да изтече дежурството ми, той влезе при мен, седна в креслото, но този път не попита: „Какво ново по света, меластър Даниел?“ И може би за пръв път не забарабани с пръсти по масата. „Не сте ли в настроение?“ — запитах го аз. А той се усмихна. Усмихна се като дете… ей тъй — и администраторът се опита да се засмее така, както вчера се беше усмихнал Зенон Джабез. На лицето му се появи глупава, смешна гримаса и Нерсес Мажан кимна. — Предложих му да пийнем по чашка от президентското вино. Отказа.
— Развълнуван ли беше?
— Не… Обикновено когато е развълнуван, винаги барабани с пръсти — администраторът енергично разклати празната бутилка и Нерсес Мажан безмълвно раздели с него остатъка от виното си. — А вчера той не барабанеше. Но и без това личеше, че не е развълнуван. Преди винаги ми се е струвало, че нещо го тревожи, нещо го гнети… Такава тревога, която кара хората години наред да се усмихват и да разказват безкрайно за мечтите си, дето нямат нищо общо с действителността… Но вчера той беше спокоен. Поседя малко — мълчалив и вглъбен в себе си… Вероятно мислено разговаряше с мен. Впрочем често се случва двама души да седят дълго един срещу друг и да мълчат. На страничния наблюдател може да му се стори, че те наистина не разговарят. А всъщност те не само говорят, но и спорят… И Зенон Джабез мислено разговаряше с мен… Разбираш ли? После рече: „Остани със здраве, меластър Даниел.“ „Довиждане“ — отвърнах му аз. „Тази наша среща може би ще е последната“ — продължи. „В такъв случай да пием.“ „Не, сега не може — отказа той. — Сега не мога да пия.“ Поинтересувах се да не би да има намерение да си заминава. „Да“ — отвърна той, стисна ръката ми, тръгна и застана пред банковото гише. Готвеше се да отпътува и този път сполучи… — въздъхна администраторът. — Бъди жив и здрав, приятелю Нерсес. Прости ми, че днес дрънкам много. Повярвай ми, не съм пиян. Работата е там, че тази смърт ми подействува ужасно. По-добре да не бях го срещал вчера!
— Често ли напускаше Виланк?
— Често?… Да, няколко пъти. И всеки път на тръгване казваше, че едва ли ще се върне пак. Но отново се връщаше и винаги ме молеше да го настаня на третия етаж, в предпоследния апартамент. Той беше постоянният му наемател. Вчера, когато си тръгна от банковото гише и ми махна с ръка за „сбогом“, аз извиках подир него, че ще запазя апартамента. „Този път вече няма да се върна — отговори той. — Твърдо няма!“ И се качи горе.