— Да.
— После съзнанието ми се проясни — Аграм се усмихна и дебелите му устни очертаха дъга на едрото му лице. — Казвам „проясни се“, защото ми се струваше, че сякаш е в мъгла… И тогава изскочих от апартамента на убития, за да повикам полиция. Едва стигнах до стълбите и някой сякаш ме подсети, че не трябва да изпускам от очи девойката до пристигането на полицията. Върнах се и заключих отвън вратата на апартамента й. Бях уверен, че тя е пречукала Зенон.
— Защо мислиш така?
— Кой друг може да бъде? — попита недоумяващо камериерът. — И тъй, затичах се надолу по стълбите. Отдавна не бях тичал така. През това време някой вече се беше обадил в полицията. После… — той се усмихна доволно — разпитаха мен. Следователката е много красива жена, меластър… В живота си не всеки има щастието да говори с такава красавица. Но когато отидоха да потърсят девойката, оказа се, че апартаментът й е празен. Тя беше изчезнала. Е, какво ще кажете на това?
— Нищо — отвърна Нерсес Мажан.
— Как така нищо?… Това не ви ли учудва?
— Малко.
— Тъжно е, когато убият човека в собственото му жилище, без да му дадат възможност поне да закуси — промълви камериерът. — Но мигар това може да е причина посетителите да не искат да живеят тук? Вие кога ще се пренесете? Вашето идване ще има важно психологическо въздействие.
— Ще видим… След ден-два — машинално отвърна Мажан. — Ако, разбира се, дотогава не се случи нещо неочаквано.
Камериерът се намръщи. Лицето му се набръчка сякаш се готвеше да заплаче.
— Ех, меластър… Хората, изглежда, си приличат. Напразно се разприказвах… Обаче имайте предвид, че за такова жилище понякога се чака с месеци.
— Ще видим — повтори Мажан. — Може и да не се случи нищо изненадващо. Нищо не мога да кажа.
Той се спря на изхода, погледна замислено камериера и му подаде още една банкнота.
Лицето на Аграм светна.
— Благодаря, меластър. Ако успея да си спомня или да чуя още нещо, непременно ще дойда в аптеката на улица „Голямо куче“ и ще потърся Нестор. Доволен ли сте, меластър? Моля…
Когато дискът на Синьото слънце се затъркаля по гъстите сиви облаци, на небето ярко запламтя Оранжевото слънце.
„Поне да завали“ — помисли си Нерсес.
Облаците бързо се сгъстяваха, но вместо да помръкне, денят се обагряше от оранжевите лъчи в невероятни оттенъци.
„Поне за пет минути… няколко капки.“
Дъждът така или иначе щеше да донесе някаква промяна, а Нерсес Мажан с цялото си същество изпитваше необходимост от промени.
Той пак погледна към облаците, повъртя се безцелно из стаята, излезе в коридора, после се втурна в спалнята, сетне реши да слезе долу, да побъбри с Нестор, но след миг промени намерението си и се озова в библиотеката. Той взе малкия калъф и го отвори. Черната флейта с лъскавите копчета блесна върху тъмната кадифена подплата. Този блясък криеше мелодия, която всеки миг можеше да се втурне навън. Нерсес Мажан погледна едно копче, в чиято огледална повърхност се отразяваха библиотеката, картините по стените и миниатюрните полилеи на тавана. Ако натиснеш копчето, стаята щеше да се изпълни със звуците на флейтата — възхитителни, неповторими.
Нерсес Мажан припряно затвори калъфа и го сложи на писалището.
Не си струваше, не си струваше заради такъв нищожен повод да изгуби единствената мелодия в света, макар че загубата можеше да се компенсира с намирането на единствения изход от положението, който Мажан бе започнал да търси още щом излезе от Капелата.
Да, изход имаше. Нерсес Мажан не се съмняваше в това. Но трябваше да узнае в каква посока да тръгне, в кое да се съсредоточи, та на пътя му да не се изпречи неочаквано някоя стена. Да узнае… Но как, от кого? Значи трябва да разпитва. И най-важното: какво да стори, та Урсула да проговори?
Нерсес Мажан погледна часовника си. Работният ден още не бе свършил и той би могъл да завари Линда в централното управление на ПОСИЗУ.
Аптекарят потърси в джобовете си телефонния номер на следователката и сетне взе видеофона.
Отначало чу гласа на Линда Ло и след миг на белия екран се появи лицето й.
Дъждът леко барабанеше по стъклата на прозорците. Нгрсес Мажан се усмихна.
— Защо да не може? — отвърна Линда Ло, като изслуша молбата му за свиждане с Урсула. — Дори и сега.
Дъждът се усили.
— Защо се смеете така? — попита го следователката.
— Вали дъжд — отвърна Нерсес. — Не обичате ли дъжда?
— Май че не… Като вали, работата ни се затруднява.
— Ох… наистина — възкликна Нерсес Мажан.