Момичето вдигна глава, усмихна се и погледна аптекаря — плахо, безпомощно, умолително.
— Меластра! — рече Нерсес Мажан и замълча.
— Аз ще си тръгвам — отговори момичето, тълкувайки по своему мълчанието на аптекаря.
— Не!… Защо?… — възкликна Нерсес Мажан. — Бих желал да ви предложа моето маулско кафе. Опитвали ли сте го? Мнозина, естествено, не го харесват. Но всичко е въпрос на вкус и навик. Нестор, две чаши маул!
Момичето поклати глава, сякаш отказваше. Затова Нерсес Мажан побърза да добави:
— Аз ви черпя… Меластра, отдавна ли сте в нашия град?
— Да, хареса ми вашият салон — отвърна момичето. — Но аз веднага ще си тръгна.
Нерсес Мажан седна срещу него.
— Нестор ей сега ще ни поднесе кафето.
— Благодаря… — девойката се усмихна.
— Ако възнамерявате да останете още в нашия град — каза Мажан — и ако сте харесали моя салон, ще ми бъде приятно да ви виждам по-често тук.
Големите черни очи на момичето заблестяха.
— Благодаря, меластър. Ако не ми се случи нещо изненадващо, готвя се скоро да си замина.
— А ако изненадващото вече се е случило? Момичето изплашено се озърна. Устните му затрепераха.
— Нима?
— Ами да — усмихна се Нерсес Мажан. — По всяка вероятност тази изненада съм аз.
Нестор застана до масата и постави пред двамата високите чаши с маулско кафе.
— Наистина ли?… — момичето разсеяно огледа опустелия салон и едва когато Нестор си излезе, попита:
— Значи вие ме харесвате?
Аптекарят кимна, за да скрие смущението си, взе тънката стъклена пръчица и бързо започна да разбърква гъстото кафе в чашата си.
Девойката сложи длан върху ръката му:
— Ако искаш, да прекараме заедно тази нощ?
Аптекарят се почувствува унизен.
— Ти сама ли пристигна във Виланк? — попита я той, преструвайки се, че не е чул последните й думи.
— Сега вече съм сама.
„Тя не е дошла сама… Тя не е от ония търсачи на приключения, които пътешестват из Космоса от планета на планета, в плен на призрачни и мимолетни удоволствия.“
— Къде си отседнала?
— Днес — тук — момичето облиза с език стъклената бъркалка и опита кафето. — Вкусно е — рече то.
— А вчера? — запита Нерсес Мажан.
Момичето принудено се изсмя:
— Нима е толкова важно? По-важното е, че сега съм сама. Искам час по-скоро да отпътувам от Виланк. Вероятно ми омръзна…
— Може би…
— Бих желала да прекараме нощта заедно. Ти наистина ли ме харесваш?
Нерсес Мажан не отговори.
— Това е всичко — продължи момичето. — Останалото няма значение.
И млъкна.
Аптекарят отново започна да бърка кафето си, сякаш бе забравил всичко на този свят.
Лекият ветрец люлееше камбанката на пътната врата и звънът й прищипваше като с клещи сърцето на отчаяното момиче, караше го боязливо да потръпва.
— Казвам се Урсула — рече момичето, сякаш за да избяга от натрапчивия звън на камбанката, който пробождаше сърцето му.
А звуците летяха из салона, заливаха го с цветовете на дъгата, плуваха и гаснеха, притиснати от нова вълна звукове, идещи откъм вратата.
— Обаче обичам мъжете да ме наричат Ула — продължи момичето. — Така се обръщат към мен и близките ми. Моля те, затвори вратата!… Или откачи тази камбанка!
Нерсес Мажан бавно се приближи до полуотворената врата, люлееща се на пантите, затвори я плътно и спусна резето.
— Обичаш мъжете, нали? — отбеляза той и отново седна срещу Урсула. — Пий… кафето успокоява.
— Не, не… — извика момичето, прилепило длани към посърналото си, измъчено лице.
Навън бе късна нощ. Градът бе потънал в студен, сънен полумрак. От прозорците на салона се виждаше черният небосвод. Разсипаните по него звезди напомняха хаотично пръснати отломки от безброй слънца. От тях струеше тази студена, мъртва светлина.
— Пий! — настояваше Нерсес Мажан. — Ти си развълнувана. Още щом влезе в аптеката, забелязах, че си разстроена. Пий… веднага ще се успокоиш и ще съжаляваш, че пропиляваш такава чудна вечер в тази неприветлива и пуста аптека.
Момичето започна да отпива на глътчици от маулското кафе, крадливо поглеждайки с удивително големите си черни очи към Мажан. Маулското кафе наистина й помогна. Урсула отмести празната чаша и нежно улови ръката на аптекаря.
— Обещавам ти няколко часа блаженство — рече тя. — Дори и твоето кафе не може да се сравни с онова, което ще получиш от мен. Защо не казваш нищо? Може би наистина изненадата си ти… Покани ме… Е?… Съмняваш ли се, или се страхуваш? Обещавам ти да прекараш мигове, каквито човек рядко изживява в живота си.