— Мога ли да се оплача?
— Разбира се — отвърна мъжът.
Равнодушният отговор стресна аптекаря.
— Простете — по-меко рече Нерсес Мажан. — Може би ще ми кажете кога горе-долу ще ни уведомите?
— Имате право да се оплачете.
— Може би няма да стигнем дотам или няма да стане нужда да подавам жалба — отстъпи Нерсес. — Ако успеем…
— Няма да успеете.
— Жалко! А аз мислех…
— Напразно!
Нерсес Мажан нервно потърка брадата си. Реши да не говори повече и да си тръгне. Но неочаквано и за себе си той изведнъж чу собствения си глас от петата стая на втория етаж.
— Може би най-после ще вдигнете глава?
Мълчание.
— Защо се страхувате? Понякога дори е интересно да погледнеш човека в лицето. Отново мълчание.
— Тогава ще опитам да се оплача — безпомощно и отчаяно заяви Мажан и излезе.
— Опитайте! — чу след себе си.
Смътните подозрения заплашваха да се превърнат в действителност.
За пръв, път през всичките години на продължителната си младост Нерсес Мажан потрепера и изпита чувството, наречено вътрешно безпокойство.
„Трябва да отпътуваме… Час по-скоро да се махаме оттук“ — тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му.
Докато търсеше стаята, Мажан се качи на третия етаж, спря за миг и се загледа в дърворезбата на перилата.
„Ти си се паникьосал, Нерсес!“
Той пое дълбоко дъх и се озърна.
„Ти искаш да избягаш… Но от кого? Кой те заплашва? Ако не успееш да заминеш днес, ще отпътуваш след седмица, а може и след месец…“
Логическите разсъждения водеха до верни оценки, обаче тези оценки се удавяха в паническото желание да замине. За Нерсес не беше тайна, че иска да избяга от самия себе си. След срещата със Зенон Джабез всеки излишен час, прекаран тук, можеше да се окаже фатален за аптекаря, защото той бе престанал да бъде зрител.
Защото въпреки всичко Зенон Джабез бе извършил самоубийство в Капелата.
Той се изсмя иронично.
Защото въпреки всичко Зенон Джабез бе жив.
Взаимноизключващи се, но и неопровержими факти.
А ако?
Нерсес Мажан спря пред една от вратите на третия етаж. Това бе стаята, която търсеше.
А ако…? Опита да се вкопчи в колебливата и още неясна мисъл, но напразно!
— Кметът е зает… Кметът е зает — повтори няколко пъти някакъв женски глас, но приемната, в която се озова аптекарят, беше празна.
Без да обръща внимание на предупреждението, Мажан надникна през открехнатата врата в дъното на приемната. И после за всеки случай реши да почука.
„Кметът е зает… Кметът е зает…“
Мажан почука още по-силно.
— Влезте! — извика някой отвътре. — Кой е?
— Аз съм, меластър — каза аптекарят и влезе. — Добър ден, меластър…
— Вие… — Бааб Каспар го погледна не особено дружелюбно.
— Дойдох да се оплача — побърза да заяви Нерсес Мажан. — Възнамерявах да замина още днес. За лекарства, нали знаете? Защото стана ясно, че много отдавна в Лета вече не се произвеждат лекарства.
— Тъй ли? — недоверчиво рече кметът.
— Да, и поради това не мога да приготвям необходимите лекарства. — И Мажан млъкна за миг. — Меластър, съжалявам… и ви съчувствам.
— Благодаря — каза кметът. — Всичко се случва, какво да се прави… Щом научих за нещастието, веднага се върнах… Голямо бъдеще чакаше Кушар. Вие не можахте да се запознаете с него, нали? Жалко! Много жалко! Но, доколкото разбирам, сте недоволен от това, че заминаването ви се отлага. Правилно ли ви разбрах? Естествено, ние взаимно се разбираме. Впрочем вие вече май свикнахте с нашия град. Приятен и тих град. Никога няма да съжалявате, че сте се озовали на поканата ни. Но толкова ли са необходими лекарствата, които искате? Търсят ли се? — Кметът нарочно бърбореше безспир, за да не даде възможност на Мажан да отговори. — Щом има търсене, значи хората се разболяват. Но ако се разболеят, не съществува в света лекарство, което да е в състояние да ги спаси. Затова ви казвам със сигурност, че напразно заминавате за Роджър. Напразно. Аз мога…
— Извинете — не изтърпя Мажан.
Бааб Каспар озадачено погледна аптекаря.
— Не ми позволявате да ви обясня, меластър.
— Така ли?… Моля, меластър, говорете, изкажете се — кметът разпери ръце, изразявайки пълната си готовност да слуша. — Ще ви изслушам с удоволствие. И какво означава „не ми позволявате?“ Вие сте отскоро тук и ми е ясно, че още не сте се убедили, че нямате основания да правите такива изявления. Моля, говорете, меластър, обяснете… Обаче длъжен съм да ви предупредя, че вашите обяснения ще бъдат излишно губене на време, защото и без тях всичко е ясно. Вие сте на служба под опеката на кметството. Няма смисъл да ви напомням, че не можете да напуснете работата си и да заминете за Роджър или някъде другаде без съгласието на кметството. Казвате, че ще доставите лекарства от Роджър. Така намеквате, че Сонт се изплъзва от ръцете ни, че сред населението върлуват епидемии, че нашият град е на ръба на пропастта. А това не отговаря на действителността. И на всичкото отгоре заявявате, че „не ви позволявам“.