Мрачният кабинет на кмета се разлюля пред очите на Мажан. Той се хвана за облегалката на креслото и люлеенето спря.
— Вие сте прав, меластър кмете.
— Моля.
— И много любезен.
— Благодаря.
— Не разбирам само защо е било необходимо да откривате аптека? Нали това са допълнителни разходи за кметството?
— При първата ни среща ви обясних, че градът не може без аптека.
— Но ако хората нямат нужда от лекарства?
— Меластър, от бездействие ли се оплаквате? Щом лекарствата не се търсят, значи не сте натоварен. Не ви ли удовлетворява спокойната работа?
— Която никому не е нужна.
— Меластър, това трябва да безпокои повече кметството, ако наистина има място за безпокойство. Но аз не виждам тук нищо сериозно. Просто вие все още не сте свикнали с порядките в Сонт. Млад сте, чудесен специалист… Не греша. Вие сте чудесен специалист. Тогава възползвайте се от младостта си, изживейте я както трябва. А работата оставете на нас, възрастните. — Бааб Каспар дори се усмихна. — Във всеки случай нашият опит е малко по-голям. Прав ли съм?
— Вие разглезвате младите — сериозно отвърна Мажан.
— Не мисля… не мисля…
— В такъв случай те ще остареят преждевременно. Млади старци… Неприятно е — отбеляза Мажан и като видя, че кметът се намръщи, промени темата. — И тъй — невъзможно ли е да замина за Роджър?
— Казал ли съм подобно нещо?… Просто за момента не е целесъобразно.
— Защо?
— Аптеката не бива да се затваря.
— Обясних ви, че никой не се нуждае от нея.
— Още по-добре… Значи не са необходими и лекарства.
— Но вие сте отворили аптека, за да…
— Не бъдете формалист, меластър!
— Нищо не разбирам.
— И не е необходимо… Вие сте млад. Развличайте се, излизайте с момичета…
— Да се развличам ли?… Не смятате ли, че Сонт е прекалено сериозен град?
— Разбира се.
— Тогава?
— Тогава можете да заминете за планети, на които няма такива сериозни градове.
— Мога ли да замина?… Не се ли шегувате?
— Можете.
— Ако бяхте казали това още в началото…
— Но…
— Слушам ви.
— Но работата в аптеката не бива да страда.
— Там няма работа.
— Именно затова не бива да страда.
— Меластър, възможно ли е да замина и да не страда работата, която не съществува?
— Вие все още имате време да помислите за това — отклони прекия отговор кметът. — А времето е най-големият чудотворец.
— Времето, разбира се — повтори Нерсес Мажан, замислено млъкна и трескаво се опита да разбере неясните мисли, които се въртяха в съзнанието му. — Довиждане, меластър! — съвземайки се, побърза да се сбогува той.
— Като ви доскучае, отбийте се при нас — покани го Бааб Каспар. — Ще поприказваме…
— Благодаря, меластър.
— Довиждане.
„Уверен ли си, че ще можеш да си заминеш оттук?“ — в тишината на кметството сякаш отново прозвуча гласът на Ева. Нерсес Мажан не обърна внимание на тези думи, изречени снощи в кафенето. Случаен ли беше този въпрос, или девойката бе сигурна в предсказанието си?
„Тук нищо не става случайно“ — помисли си Нерсес, твърдо убеден, че сега не се мами.
Той застана пред вратата на аптеката, която вчера бе заключил с увереността, че вече никога няма да я отвори. В тъмната витрина се отразяваха отсрещният тротоар, минувачите и тълпата пред кабината на смеха.
Нерсес Мажан се обърна и разсеяно огледа хората, които търпеливо чакаха реда си. Вероятно за мнозина денят бе започнал с някаква неприятност или пък само така му се струваше. Ала се виждаше, че днес желаещите да се посмеят бяха повече от обикновено.
Той не отвори вратата на аптеката, а прекоси улицата и пристъпи към остъклената кабина. На „опашка“ се бяха наредили главно жени и млади момичета, чиито любопитни, тъжни, дръзки и дори умолителни погледи обгърнаха аптекаря. Той се помъчи да си придаде безразличен вид и в първия момент успя. Но след малко, без да знае защо, отново погледна към кабината и неволно срещна един настойчив поглед. Докато се досети къде е срещал тази жена, тя напусна „опашката“ и се приближи до аптекаря.
— Мадлен? Меластра!
Мадлен Джабез едва забележимо кимна и като го хвана приятелски под ръка, го поведе към бордюра.
— Не успяхте да заминете — рече Мадлен. Аптекарят не разбра тя радва ли се, или му съчувствува.