— Утре няма ли да ми повярвате, меластра? Жалко! Бъдете сигурна, че съм готов да изслушам и да споделя всичките ви душевни терзания.
— Не те упреквам, Нерсес. Зная, че така трябва да бъде. Дълго мислих, докато дойда тук, при тебе. И въпреки всичко дойдох. Дойдох… въпреки опасните последствия, които би имала тази моя стъпка. Дойдох, за да науча от тебе как е Зенон. — Мадлен Джабез млъкна, бавно се изправи, изгледа аптекаря отвисоко и продължи. — Как е той и какво прави? Наистина ли се чувствува щастлив без мен?… Аз все още го обичам, Нерсес…
Аптекарят стана, поразходи се из стаята и като прегърна приятелски Мадлен през раменете, прошепна:
— Вие наистина сте развълнувана и разстроена, меластра…
— Разбирам те, Нерсес — Мадлен леко разтърси рамене, за да отстрани ръката на Мажан. — Ужасно ще бъде, ако изведнъж решиш да отговориш на въпроса ми. Аз няма да те слушам, защото няма и да ти повярвам.
Тя пристъпи към вратата и като усети, че аптекарят се готви да я придружи, без да се обръща назад, рече:
— Довиждане!
… Яркосиният свят се превърна в тъмночервен, а после — в зелен.
Гроздобер. Вълшебен сок струи от шарапаните. Изумрудена есен. Така писа „Капутански вестник“ за настъпващата есен.
— Нека бъде изумрудена есен — съгласи се Нестор, без да скрива обаче недоволството си.
— Нека бъде — повтаряше младият Нерсес. — Само да е есен.
После поглеждаше към ширналите в далечината ливади, обгръщаше с поглед ниските и високи хълмове, осеяни с пръснати в безпорядък големи валчести камъни. Скоро, много скоро капутанските деца ще тръгнат тук на походи, забравяйки временно враждите си за крайречните земи. Пътешествията ще носят безброй приключения и открития. Открития?… Разбира се. За няколко години от юношеството си те откриха в себе си всичко онова, от което в бъдеще щяха да се изградят техните характери и техният светоглед.
— Не върви — след дълго мълчание казваше Нестор.
— Кое?
— Есента трябва да бъде златна — отвръщаше Нестор. — А изумрудена може да бъде само пролетта. Макар че не помня някой да е казвал изумрудена пролет.
— Кой? За какво говориш? — интересуваше се Нерсес.
И това не беше обикновено любопитство.
— За кого ли?… За хората, разбира се — отговаряше Нестор, — за онези, дето живеят на Земята. Те отдавна знаят, че пролетта е зелена, а есента — златна… Истинската пролет и истинската есен са точно такива.
— Значи нашата есен не е истинска?
— Вероятно и тя е истинска… За тебе. И за всички ония, които са деца на Джузарока — в гласа на Нестор прозвучаха печални нотки. Защото за него, изглежда, бе трудно да си представи, че хората могат да бъдат деца и на други планети, а не само на Земята. Защото той едва ли се досещаше с каква вяра хората предават от поколение на поколение своите странни спомени.
И само спомените си ли?…
Мажан погледна Нестор, който спокойно бършеше белите плочки на масата, подреждаше малките колби и епруветките, сложен и на поставки, сменяше местата на порцелановите хаванчета, стараейки се поне с това да внесе малко разнообразие и смисъл в тъжния, еднообразен живот на аптеката.
Нима картината на изумрудения свят, която преди малко се появи пред Мажан, бе само спомен? Нима разговорът с Нестор се стопи и изчезна в мъглата на далечните години? Нима Нестор не каза „Есента е златна“? Глас, който прозвуча ясно и необикновено близко?
Отколешна история. Минало.
Минало, което изведнъж се превръща в миг от настоящето.
Или време, което се връща под въздействието на някаква магическа сила?
Не. Просто времето се връща, за да помогне на затъналия в противоречия Нерсес Мажан. Детството често става опора за зрелия човек. Но кой знае защо хората мислят, че с житейския си опит могат да преодолеят всички трудности. Откъде наистина сме тъй уверени в този наш опит, защо смятаме, че любознателното детство ни напуска завинаги заедно с отлитналите години?
„Дойдох, за да разбера как живее Зенон… Какво прави той. Наистина ли е щастлив без мен?“
Тъкмо това е връщане на отминалото време, нали?
„Аз все още го обичам, Нерсес!“
Защо сега той е тук, в Сонт, където жените искат да узнаят нещо за мъжете си от чужденците? А тези мъже се самоубиват в другия край на Галактиката и сетне продължават условно да живеят с жените си. Тук всичко е много странно и нелогично.
Нерсес Мажан се опита да си представи, че е в кабината на звездолета, преодоляващ изкривеното пространство на път от Лета за Роджър.