— Ако имам възможност да я срещна пак.
— Аз ще ти помогна — обеща Нестор. — И ти още днес ще се срещнеш с момичето… в двора на църквата. Удобно ли е? Там никой няма да пречи на разговора ви.
— Провери и за възможната разлика във времената — помоли Мажан.
И разбирайки, че отново се замесва в история, която не се отнася до него, и че тази намеса не му предвещава нищо добро, Нерсес се помъчи да си представи, че се намира в кабината на звездолета, отлитащ за Роджър.
Градът с нежелание се предаваше в обятията на настъпващата нощ. Небето бе мрачно, облачно и обещаваше след полунощ да излее над града проливен дъжд.
На тъмния небосвод огромната църква изглеждаше величествена. А дърветата и храстите в парка тъй старателно поглъщаха здрачината, че Нерсес Мажан едва не се заблуди в тъмните алеи. После, когато вдясно на фасадата и на покрива на търговската къща изведнъж се появи ярката рисунка на прозрачен женски пеньоар, който после отстъпи място на огромните букви Д Ж А Б Е З, аптекарят закрачи по-уверено, защото мракът постепенно се стопяваше в блясъка на оранжевите и зелените светлини на рекламата.
— Меластър ние пак се срещнахме.
— Добър вечер, Бианка.
Момичето ловко вплете пръсти в пръстите на Мажан и той почувствува необикновената топлина, която излъчваше ръката й. Нерсес Мажан се смути, защото не намери у себе си подобни чувства, за да й отговори. И наистина, нужно ли бе да срещне това момиче на тази изолирана планета, толкова далече от Виланк, за да осъзнае изведнъж, че е запазил цялата си нежност и топлота за една-единствена жена. И в същия миг странна, безгранична тъга обхвана Нерсес Мажан. Видя се край брега на разбушувано море, където сред разноцветните водни пръски тъжно се усмихваше съдържателката на „Клуба на жителите кореняци.“.
— Да седнем, Бианка — след продължително мълчание предложи Мажан.
— Да седнем. — Бианка го поведе към каменната пейка, без да изпуска ръката му.
— Исках да се срещна с тебе.
— И аз, Нерсес.
— Да, разбирам — рече аптекарят.
— Какво разбираш?
— Разбирам, че си искала да се срещнеш с мен… Днес трябваше да замина оттук.
— Зная.
— Ти всичко знаеш, Бианка.
— Всичко ли? — момичето се изсмя сподавено. — Възможно ли е това?
— А възможно ли е хората да се смеят само на улицата?
— Не — отвърна Бианка.
— Виждаш ли?… А защо е тъй? — Мажан се опита да освободи ръката си, но момичето още по-здраво стисна пръстите му. — Възможно ли е, когато Зенон Джабез…
— Ти видя ли го?
— Да — аптекарят се ядоса, защото момичето непрестанно го прекъсваше.
— Къде?
— В аптеката — загубил търпение, отвърна Мажан.
— Позна ли го?
— Да.
— Как? — момичето още по-силно се притисна към Нерсес и се вгледа в него с полудетско, полуженско любопитство.
„Винаги ще си остана дилетант — помисли Мажан. — От мен никога няма да излезе следовател. Въпросите ми ги задават онези, чиито отговори очаквам аз.“
Тази мисъл го огорчи.
„Следовател… Но ти си само аптекар. Кой ти е казал, че трябва да станеш следовател?“
— Как го позна, Нерсес? — повтори Бианка.
Какво да се прави? Такава е човешката природа. Като презират житейския опит на бащите и дедите си, хората се изправят пред необходимостта да направят собствени изводи, да придобият собствен опит. Всичко това не се осъществява лесно, а ако се осъществи, е съпътствувано от малки и големи трагедии.
— Той не изглеждаше променен — отговори Мажан.
Момичето мълчаливо галеше пръстите му.
— Бианка, не мислиш ли, че във вашия град стават много странни неща?
— В нашия град всичко е твърде обикновено.
— Дори и когато хората се смеят само в кабините?
— Навън не е прилично да се смееш, просто не е позволено, Нерсес.
— Какво беше писал баща ти в писмото? — попита най-сетне аптекарят и мислено се укори за нетърпеливостта си.
Момичето пусна ръката му.
— Ако е тайна, можеш и да не ми отговаряш — побърза да добави Нерсес. — Исках само да отбележа, че и историята с това писмо е необикновена. Срещнах баща ти в приемната на града. Той влезе в Сонт много преди мене. Кажи ми, не е ли странно, че именно той ме помоли да предам писмото на тебе или на Кушар, след като му предстоеше да се срещне с вас? И това ли се смята за нещо обикновено?… Той отдавна ли бе отпътувал от града?
Бианка не отговори.
— Обиди ли ми се?
— Не.
— Тогава защо не ми отговаряш?
— Кой си ти, Нерсес?
Аптекарят се смути.
— Аз ли?… Аптекар съм… Нерсес Мажан. Или може би и ти вече не ме познаваш? — И след кратко колебание добави: — Както и твоят баща…
— Кой?