— Бааб Каспар.
— Той не те ли позна?
— Вече имам впечатление, че в Сонт е много трудно хората да се познават помежду си.
— Да — промълви Бианка.
— Защо?
— Мама казва, че човешката външност е измамна.
— Това е стара истина — усмихна се Нерсес в тъмнината. — А писмото наистина ли бе важно?… Защо мълчиш?
— Аз ти кимнах — отвърна Бианка.
— Не забелязах. Тъмно е — и аптекарят въздъхна дълбоко. — Значи ми кимна. Ясно. Писмото е било важно. Така си и мислех. Той беше уверен. Според тебе и това ли е нещо обикновено? А може би външността ми е измамна?
— Вероятно е нещо обикновено, Нерсес.
— Добре — съгласи се аптекарят. — А какво толкова важно имаше в това писмо?
Бианка не отговори.
— Жалко — рече Нерсес Мажан и се изправи. — Бях убеден, че ще разсееш съмненията ми.
— Отиваш ли си, Нерсес?
— Да вървим. Късно е вече.
— Татко казва в писмото…
— Какво?
— Защо стана? Искам да седиш до мене.
Аптекарят седна.
— Е?
— Пише, че много му е домъчняло за нас…
— После?
— Че възнамерява да опита още веднъж.
— Какво ще опитва?
— Не зная. А ако не успее, не му остава нищо друго, освен…
— Освен какво?…
— Да върви по дяволите.
— А!…
— Нерсес, какво означава „да върви по дяволите“.
— Означава… Впрочем това не е важно. А защо иска да върви по дяволите?
— Защото навремето е сгрешил и сега се разкайва: „Само аз съм виновен.“ Така пише в писмото. И моли да не казвам на никого за това писмо. Дори и на него.
— Как така?!… При вас и това ли се смята в реда на нещата?
— „Не казвайте нищо. Не ме питайте за нищо. Каквото беше необходимо, казах го в писмото си“ — повтори Бианка, имитирайки гласа на Бааб Каспар. — Татко предупреждаваше Кушар да не повтаря същата грешка.
— Каква грешка?
— Не зная. Вероятно Кушар е знаел. Жалко, че и той излезе от строя. Иначе би ни обяснил много неща.
Нерсес Мажан разбра, че повече нищо няма да научи.
— Баща ти отдавна ли отпътува от града? — попита той за последен път.
— Не.
— А кога?
— Татко не е заминавал никъде.
— И какво излиза тогава?! — възкликна аптекарят.
— Не зная, Нерсес — и момичето отпусна глава на гърдите му. — Нека останем тук, не искам да си ходя…
— Бианка!
Гласът му прозвуча строго и момичето вдигна глава.
— Ти си чудесно момиче, Бианка. Не съм искал да те обидя.
— Нерсес… Не ме изоставяй! Страхувам се. Всички казват, че при нас всичко е обикновено. Но това не е вярно… Страхувам се, Нерсес…
Аптекарят почувствува странна празнота в гърдите си.
— Исках да се срещна с тебе, Нерсес… Много исках.
— За да ми разкажеш всичко това?
— Не.
— Защо?
— Защото тези неща не са толкова важни.
— А кое е важно?
— Това, че аз съм на двайсет и две години, Нерсес.
Нерсес Мажан въздъхна: „Какво мога да дам на твоите двадесет и две години? — помисли си той. — Нищо. Нищо освен — съчувствие. Не искам да бъда на твоите двадесет и две години, Бианка…“
— Да вървим! — Нерсес Мажан се изправи. — На едно двадесет и две годишно момиче не приляга да седи в тъмните градинки с мъж, който е вече стар.
— Ти си млад, Нерсес!
— Така ти се струва — уморено въздъхна Нерсес Мажан. — Аз най-добре зная колко години съм живял. Да вървим, Бианка!…
— Много се забави — каза Нестор. — Дъждът ли те застигна?
— Както виждаш — отвърна Нерсес Мажан. — Тук и дъждът е гаден. Струва ти се, че се лее върху тебе не само отгоре, но и от всички страни.
— Проверих.
— Така ли?
— Между времената на Лета и Виланк няма никаква разлика.
Нерсес Мажан подсуши косата, лицето и брадата си и започна да сваля мокрите си дрехи.
— За Зенон Джабез ние изобщо не сме пришълци от бъдещето.
— Така излиза.
— Научи ли нещо за писмото?
— Колко е студено тук, Нестор!
— Пъхай се в леглото. Сега ще ти приготвя грог.
— Научих за писмото, Нестор. Бааб Каспар, когото срещнах в приемната на града, е сгрешил нещо и се е забъркал в много неприятна история. Толкова неприятна, че не иска да я признае и пред себе си.
— Как така?
— Между другото Бааб Каспар от Сонт напоследък изобщо не е пътувал.
— Не разбирам.
— И аз… Приготви грога. А дотогава ще се постарая да разбера в какво се състои работата.
Четвърта глава
Нерсес Мажан се събуди от непознат глас в съседната стая.
Той с удоволствие се протегна, усмихна се на синьото небе в прозореца без следа от унилите сиви облаци и отново затвори очи.
— Старчески навик — непознатият явно се опитваше да говори тихо, но не успяваше. — Естествено, нямам вас предвид.