— Сбогом — повтори Агамемнон. — Защото ние едва ли ще имаме възможност да се срещнем пак.
И тъмните и светли петна по екрана изчезнаха. Изчезнаха и разтегнатите в усмивка устни, и лулата.
— Меластър — прошепна гласът.
Нерсес Мажан се усмихна.
— Дълго ли ще седите така?
— Не — отвърна Нерсес Мажан. — Не ме ли помните? Веднъж сме се срещали и вие ме взехте за малко момче.
Котешкото око започна да мига бързо и тревожно.
— Обещах ви, че пак ще дойда да чуя някоя от вашите смешни истории. — Аптекарят замълча и се намести по-удобно на стола. — Ако не капризничите, ще поговорим като миналия път. Защо мълчите? Аз например искам да зная защо продавате смях и защо хората никога не се смеят навън? Или по-скоро ми кажете кой сте вие?… Умна машина?… Или глупав човек? Не смятате ли, че това са наистина интересни въпроси?
— Меластър, пуснете монета, за да ви разкажа нещо много смешно — отвърна гласът.
— Зная. Миналия път ми обяснихте. И днес съм решил да чуя най-скъпата история.
— Най-скъпата ли?… Не е нужно, меластър — посъветва го гласът.
Той понечи да каже още нещо, но аптекарят пусна едра монета в процепа. Зеленото око не искаше да се затвори. То упорито премигваше, после лениво забави темпото и накрая угасна.
— Прислужникът на кмета влязъл в спор с едного — подхвана гласът. — И когато спорът стигнал до бой, оня успял да ухапе прислужника за носа. Бедният човечец го заловили и го отвели на разпит. „Не съм ухапал носа му“ — казал арестуваният. „А според тебе кой го е ухапал?“ — попитал кметът. „Сам се е ухапал“ — невъзмутимо отвърнал арестуваният. „Как може човек сам да ухапе носа си?“ — ядосал се кметът. Арестуваният свил рамене и отвърнал: „Ех, меластър… щом е прислужник на кмета, той може да прави каквото си поиска.“
В кабината се възцари мълчание.
— Меластър — рече пак гласът. — Предупреждавах ви, че не си струва да чуете най-скъпата история.
— Защо?
— Вие не се смяхте.
— Да, защото тази история, вместо да е смешна, беше много тъжна.
— Меластър, не винаги най-скъпото е и най-смешно. Обикновено е обратното.
— Тъжна история — повтори Нерсес Мажан. — Тъжно е, когато прислужникът на кмета може да върши всичко, каквото си поиска.
— Изводите ги правете за себе си — посъветва го гласът. — Ако след всяка история хората, вместо да се смеят, се заловят да правят гласно своите заключения, бъдете сигурен, че на Лета още същия ден ще изчезнат всички кабини на смеха.
— А когато изводите се правят наум?
— Наум?… Ваша воля! Но на глас — никога. Меластър, вече за втори път ме карате да разговарям. Това не влиза в задълженията ми.
— Извинете… Аз сега си тръгвам — и Нерсес стана. — И вече никога няма да ви задължавам да разговаряте с мен.
— Защо? — котешкото око неспокойно замига и това любопитство се стори странно на Нерсес.
— Защото се готвя да заминавам.
— Завинаги ли?
— Може би.
— Значи ще се появи още една сянка — промълви гласът.
— Какво?… Каква сянка?
Гласът мълчеше.
Нерсес Мажан търпеливо почака, но напразно. Гласът, който разказваше смешни истории, мълчеше. Вероятно защото беше казал повече, отколкото бе необходимо.
— Останете със здраве — рече Мажан. — Доволен съм от днешния ви разказ. Нямате представа колко интересен беше той. Никога няма да ви забравя.
— А на мен ще ми е мъчно за нашите разговори — каза боязливо гласът.
Нерсес Мажан се смути от неочакваното признание, но разбра, че това бяха последните думи. Той излезе от кабината и затвори внимателно вратата.
Застанал на бордюра, Нерсес се огледа.
Всичко бе обикновено: и улицата, и триетажните къщи с разнообразни причудливи орнаменти, и тротоарът с изтрития от безброй нозе плочник, дори и хората.
Ако Агамемнон изпълни обещанието си, то много скоро всичко това ще се превърне в един обикновен спомен, който ще се появява в паметта му само когато пожелае да разкаже в семеен кръг за своя единствен опит да разследва убийство.
А у него ще остане една необикновена тъга. Усещане, подобно на онова, което изпитва човек, когато мисли за неизбежното, закономерно редуване на живота и смъртта, на началото и края.
„Кой си ти?… Умна машина или глупав човек?“
„Кой си ти, дето не поиска да отговориш на моя въпрос и обеща да тъгуваш за нашия разговор?“
И още колко десетки, а може би и стотици години ще продаваш своя смях на нещастните хора?
… В остъклената кабина в края на улицата се кикотеше малчуган на десет-дванадесет години. Нерсес забави крачка.
Момчето кривеше лицето си, удряше с юмруци коленете си, а от очите му се стичаха сълзи. От смях за малко щеше да падне от стола… То се наслаждаваше на това, което бе успяло да получи срещу дребна монета. После момчето излезе от кабината, омаломощено от смях. Като видя сериозното му лице, по което не бе останала и следа от предишната веселост, аптекарят припряно се отдръпна и без да се оглежда, побърза за хотела. Бързаше и размисляше върху думите, изречени от котешкото око: