— Знаят ли за това жителите на другите планети?
— Може би не знаят.
— А ако някой им разкаже?
— Ние не пречим на никого. Скоро ще прекъснем връзките си и с Роджър. Онези, които заминаха, трябва да знаят, че тук никой не ги очаква, и затова те няма какво да правят при нас. Дори и този Бааб Каспар, когото аптекарят срещна в приемната на града… Представяте ли си колко неудобно би се чувствал меластър кметът, ако бяхме разрешили на другия да влезе в града? За последните десет години само аптекарят и неговият помощник са получили разрешение да влязат в Лета. Аз бях против откриването на аптеката. Знаех, че може да имаме неприятности. Но за щастие аптекарят реши да си замине много по-бързо, отколкото си мислех.
— Той дойде, за да разбере дали вие съществувате или не.
— И каква е разликата? Важното е, че функционирам! Така ли е, меластър? Довиждане.
— Прав сте.
— Ние пак ще се срещнем.
— Несъмнено, меластър.
Аптекарят, застанал на прага, дълго гледа подир Зенон Джабез. После заключи аптеката и отиде в хотел „Жълт кикен“, макар че нямаше желание да се среща с Нерсес Мажан.
Глава пета
— Отивай! — каза Ева и леко побутна Нерсес Мажан.
Аптекарят погледна огромните причудливи скали в нежносин цвят, които се издигаха от всички страни. Те сякаш бяха готови да погълнат в синкавата си паст някоя друга сива планета.
— Отивай! — повтори Ева.
— Къде? — попита Нерсес Мажан, защото в дивия страшен свят на сините скали не се виждаха нито пътища, нито пътеки, нито някакъв живот.
— Ти искаше да намериш вратата и да влезеш във вълшебното царство — усмихна се момичето и му показа тясната камениста пътека на няколко крачки от тях, чезнеща в невидими дълбини.
— Искаш да кажеш, че това е вратата, така ли? — плахо попита аптекарят.
Момичето не отговори. То се покатери на огромна скала и се загледа в планините отсреща. Вятърът дръзко заигра с косата и роклята му. А Нерсес Мажан едва сега забеляза колко красива и женствена е девойката. Лудият порив на вятъра погали бедрата на момичето, изду роклята му, сякаш поиска да го отнесе от скалата към далечните хоризонти, но то притисна с ръце полите си и приятелски се усмихна на аптекаря.
— Сам ли трябва да си отида? — попита Мажан.
— Да.
— Но къде?
Вместо отговор девойката се разсмя.
— И защо сам?
— За да не се разсейваш и по-пълно да изживееш радостта от откритието си — рече момичето. — Отивай!
— Ще ме чакат ли?
— Ние ще се срещнем — девойката скочи от скалата, пристъпи към Мажан и като сложи ръце на раменете му, приятелски рече: — Помниш ли?… Ние всички искаме да бъдем Еви, Аз също. Тогава побързай, Али Баба! Ти все още не си закъснял и ще успееш.
— Наистина ли? — усъмни се Мажан.
— Виждаш ли колко много са въпросите, които чакат отговор? И ти ще получиш този отговор. Само не ме лъжи — помоли момичето. — Ти си моята победа. Аз успях да победя Варвукс. Но този път те закъсняха. А ти вече си тук.
— Уверена ли си, че Варвукс наистина е закъснял?
Момичето затвори очи и кимна.
— Уверена ли си, че ще стана баща на голямо семейство?
— Ще ти народя много деца — каза Ева — и ти наистина ще станеш баща на голямо семейство.
— Благодаря — смути се Нерсес Мажан. — Ти си великодушна… и щедра.
— Е, хайде, отивай! — рече момичето.
Нерсес Мажан отстъпи назад. Искаше да каже нещо важно, но не можеше да се сети какво точно беше то. А момичето пак притискаше с ръце роклята си и се береше с дръзкия порив на вятъра. То махна с ръка за сбогом. Мажан се обърна и заслиза по пътеката.
Слънцето се бе издигнало над дола и всичко наоколо — скалите, горите по склоновете, малките полянки и широката река жадно поглъщаха ласкавата топлина.
Синьото небе сякаш бе възседнало острите планински върхари и нежната синева струеше бавно надолу и проникваше в горите, поляните и във водите на реката.
Нерсес Мажан стоеше, затаил дъх, боейки се да не наруши хармонията в природата. Тази хармония, която обикновено наричаха тишина, не всъщност това бе химнът на Чичил, гдето се смесваха ромонът на реката, шепотът на пръкващите от земната гръд кълнове и на разпукващите се цветни пъпки, опияняващото жужене на насекомите. Колко ли време стоя така, заслушан в диханието на това пленително островче на природата?… Мажан едва ли би могъл да отговори — за него времето бе спряло още в мига, когато, слизайки по пътеката към дъното на дола, той изведнъж се озова тук, на гладкия камък, плискай от водите на реката.
„А после?“ — помисли си Нерсес Мажан и се помъчи да превъзмогне вцепенението си.