Глава VIII
Когато се събудих, небето бледнееше между клоните на дърветата. Нова още спеше. Наблюдавах я безмълвен, припомняйки си жестокостта й към горката маймуна. Несъмнено именно тя беше в основата на нашето премеждие, като ни беше показала на своите другари. Но как можеше човек да й се сърди за това, след като бе видял хармонията на нейното тяло?
Внезапно Нова се размърда и вдигна глава. Ужас проблесна в очите й и аз усетих как мускулите й се напрягат. Моята неподвижност обаче малко по малко смекчи изражението й. Тя си припомняше. За пръв път известно време издържа погледа ми. Сметнах, че това е лично моя победа и забравяйки вчерашното й вълнение, аз се усмихнах пред тази земна проява.
Този път реакцията й не беше толкова бурна. Тя потръпна, отново напрегната като за скок, но остана неподвижна. Окуражен, аз се усмихнах по-широко. Тя пак потръпна, но накрая се успокои и скоро лицето й доби крайно учудено изражение. Дали пък не бях успял да я укротя? Осмелих се да поставя ръка на рамото й. Тя потрепери, но и този път не помръдна. Успехът ме замая, а когато ми се стори, че тя искаше да ме имитира, изпаднах в истински възторг.
Точно така! Тя се опитваше да се усмихне. Отгатвах мъчителните й усилия да свие мускулите на нежното си лице. Направи няколко такива опита, но постигна само една болезнена гримаса. В този непосилен стремеж към едно тъй обикновено човешко изражение, и то без никакъв резултат, имаше нещо вълнуващо. Неочаквано се трогнах, изпитах съжаление като към недъгаво дете. Стиснах рамото й. Доближих лице до нейното. Докоснах устните й. В отговор тя потри нос в моя и облиза бузата ми.
Бях объркан и нерешителен. Съвсем наслуки, несръчно я имитирах. Все пак аз бях чуждоземен посетител и на мен се полагаше да усвоя нравите на голямата звездна система на Бетелгойз. Като че ли това й достави удоволствие. Но опитите ми за сближаване спряха дотук, тъй като аз недоумявах какво да правя по-нататък, притеснен от мисълта да не би моите земни обноски да ме доведат до някоя грешка, когато някаква страхотна врява ни накара да скочим на крака.
Двамата ми приятели, които егоистично бях забравил, и аз скочихме прави в зараждащата се зора. Нова скочи още по-бързо, като даваше признаци на съвсем обезумяла. Веднага разбрах, че тази врява беше неприятна изненада не само за нас, но и за всички жители на гората, защото всички напускаха леговищата си и се мятаха насам-натам в безпорядък. Това не беше игра като снощната — виковете им изразяваха страхотен ужас.
От тази олелия, раздрала неочаквано горската тишина, кръвта се смразяваше, а освен това според мен обитателите на джунглата знаеха на какво се дължи и ужасът им бе предизвикан от приближаването на точно определена опасност. Това беше странна какофония, смесица от стремителни звуци, напомнящи глухо биене на барабан, някакви неблагозвучни чукания по тенекии и крясъци. Виковете ни направиха най-силно впечатление, защото въпреки че не можеха да бъдат отнесени към който и да било познат език, те безспорно бяха човешки.
Вече се зазоряваше и ние можехме да видим необикновената сцена, която се разиграваше в гората: мъже, жени, деца тичаха в безпорядък, разминаваха се, блъскаха се, дори се катереха по дърветата, сякаш за да потърсят убежище. Скоро обаче някои измежду най-възрастните спряха, за да наострят слух и да чуят. Шумът приближаваше доста бавно. Идваше от най-гъстата част на гората, от различни места, но като че ли разположени на еднакво разстояние по една доста дълга линия. Приличаше ми на врявата, която вдигат ловците, за да подгонят дивеча по време на голям лов.
Старейшините на племето, изглежда, взеха някакво решение. Нададоха множество писъци, които несъмнено имаха значение на някакви знаци или заповеди и хукнаха в посока, противоположна на шума. Всички останали ги последваха и ние ги видяхме да галопират наоколо ни като стадо подгонени елени. Нова се бе затичала, но внезапно се поколеба и се обърна към нас. И по-точно, както ми се стори — към мен. Изстена жално, което аз взех за покана да я последвам, после подскочи и изчезна.