Врявата все повече се усилваше и на мен ми се струваше, че чувам пращенето на шубраците като под тежки стъпки. Признавам, че загубих хладнокръвието си. Все пак благоразумието ме съветваше да не мърдам и да посрещна без страх приближаващите непознати, които — всяка измината минута ставаше все по-ясно — издаваха човешки викове. Но след снощните преживявания тази ужасна врява ми действуваше на нервите. Ужасът на Нова и другите се бе предал и на мен. Не размислих, дори не поговорих с другарите си, хвърлих се в храстите и побягнах по следите на девойката.
Изминах няколкостотин метра, без да успея да я настигна, и тогава забелязах, че само Льовен ме беше последвал, тъй като такова тичане бе непосилно за възрастта на професор Антел. Младежът се задъхваше до мен. Спогледахме се, засрамени от поведението си, и тъкмо щях да му предложа да се върнем назад или поне да почакаме шефа си, когато ни стреснаха нови шумове.
Тях не можех да сбъркам. Изстрели разтърсваха джунглата: един, два, три, последвани от множество дру ги на неравни интервали, понякога единични, понякога два един след друг, странно напомнящи ловджийски карамбол. Стреляха пред нас, в посоката, в която тичаха бегълците. Докато ние се колебаехме, врявата, която вдигаха, се приближи почти до нас и ние отново изпаднахме в паника. Не зная защо, стрелбата ми се видя по-безопасна или поне по-позната от адската шумотевица. Инстинктивно продължих да тичам напред, като все пак се стараех да се прикривам зад храстите и да се движа колкото е възможно по-безшумно. Другарят ми ме последва.
Така стигнахме до мястото на изстрелите. Забавих ход и почти пълзешком продължих да се промъквам напред. Льовен продължаваше да ме следва. Изкатерих се по нещо като хълм и спрях на върха, за да си поема дъх. Отпреде ми имаше само няколко дървета и тънка преграда от храсталаци. Предпазливо протегнах шия, без да повдигам глава от земята. За няколко мига останах поразен, изумен от невероятната гледка, която моят жалък човешки разум не можеше да побере.
Глава IX
В картината, която се разкриваше пред очите ми, имаше доста странни, а и ужасни подробности, но в първия момент цялото ми внимание бе приковано от една личност, застанала неподвижно на тридесет крачки от мен, загледана към мен.
Едва не извиках от изненада. Да, въпреки ужаса, въпреки трагизма на собственото ми положение — бях заклещен между преследвачите и стрелците — удивлението подтисна всяко друго чувство при вида на това създание, дебнещо из засада. Защото то беше маймуна, една грамадна горила! Колкото и да си повтарях, че полудявам, не можех да храня и най-малкото съмнение относно породата му. В случая обаче срещата с една горила на планетата Сорор не беше най-необикновеното. Мен ме порази това, че маймуната беше добре облечена като земен човек, и най-вече, че съвсем непринудено носеше дрехите си. Тази естественост веднага ме впечатли. От пръв поглед ми стана ясно, че животното не беше маскирано. Това беше неговият естествен вид, както голотата за Нова и другарите й.
Горилата носеше дрехи като нашите, искам да кажа каквито ние бихме облекли, ако вземахме участие в някоя хайка по време на официален лов, организиран у нас за посланици или други важни личности. Кафявата й куртка сякаш излизаше от ателието на най-добрия парижки шивач, а отдолу се виждаше риза на едри карета, каквито носят нашите спортисти. Бричовете, които леко се разширяваха на коленете, бяха напъхани в гети, но приликите свършваха дотук: вместо обувки носеше грамадни черни ръкавици.
Както ви казах, това беше горила! От яката на ризата се показваше уродлива глава, със заострен череп, обрасла с черни косми, със сплескан нос и издадена челюст. Стоеше там, леко приведена, в позата на дебнеш ловец, стиснал пушка в дългите си ръце. Беше застанала точно срещу мен на отсрещната страна на просеката, която пресичаше гората перпендикулярно на посоката на хайката.
Внезапно горилата трепна. Тя беше дочула лек шум в храстите, малко вдясно от мен. Обърна глава и едновременно вдигаше пушката си, за да се прицели. От скривалището си видях как един от бегълците слепешката се провира през храсталака точно срещу маймуната. Едва не извиках, за да го предупредя — толкова явно беше намерението на горилата. Но нямах нито време, нито сили за това — човекът вече подскачаше като коза по откритото място. Изстрелът го настигна почти в средата на обстрелваното пространство. Подскочи, строполи се, сгърчи се на няколко пъти и повече не помръдна.