Само че агонията на жертвата аз видях по-късно, тъй като в момента вниманието ми все още бе погълнато от горилата. Бях проследил промените в нейното изражение от мига, в който шумът я разтревожи, и бях отбелязал няколко изненадващи отсенки: на първо място жестокостта и трескавото удоволствие на ловеца, който дебне плячката си, но най-вече — че тя изразява чувствата си по човешки. Това ме учуди най-много: в зениците на животното блещукаше искрата на разума, която напразно бях търсил у хората от Сорор.
Несигурността на собствената ми позиция скоро потуши първоначалното ми изумление. Изстрелът ме накара отново да погледна към жертвата и с ужас видях последните й конвулсии. Тогава установих, че просеката, която се врязваше в гората, бе осеяна с човешки тела. Разсеяха се и последните ми съмнения относно смисъла на тази сцена. На сто разкрача забелязах още една такава горила. Присъствах на хайка, в която, уви, и самият аз бях участник — фантастично преследване, в което ловците, застанали на еднакво разстояние един до друг, бяха маймуни, а подгоненият дивеч — мъже и жени като нас, мъже и жени, чиито голи трупове, простреляни, в разкривени пози, лежаха по окървавената земя.
Извърнах очи от този непоносим ужас. Предпочитах обикновената гротескна гледка и отново вперих очи в горилата, която ми препречваше пътя. Тя беше пристъпила настрани и по този начин ми даде възможност да видя друга маймуна, застанала малко по-назад, като слуга до господаря си. Според мен това беше едно шимпанзе, дребно, младо, но обикновено шимпанзе, кълна се в това. Носеше панталон и риза не дотам изискани като на горилата, но пъргаво се справяше с ролята си в тази организация, чиято структура започвах да разбирам. Ловецът едва му бе подал пушката си и шимпанзето му протегна друга. След това с точни движения, използвайки патрондаша, препасан около кръста й, искрящ под лъчите на Бетелгойз, малката маймуна отново зареди оръжието, след което всеки застана на старото си място.
В продължение на няколко мига бях като шашнат от всички тези впечатления. Искаше ми се да помисля, да анализирам откритията, но нямах време. До мен Артюр Льовен, смразен от ужас, беше неспособен да ми окаже каквато и да било помощ. Всеки миг опасността нарастваше. Преследвачите се приближаваха. Врявата ставаше оглушителна. Бяхме подгонени като диви зверове, като нещастните създания, които все още притичваха покрай нас. В селището, изглежда, живееха повече хора, отколкото бях предполагал, защото мнозина продължаваха да изскачат на пътеката, за да намерят там една ужасна смърт.
Все пак не всички. Докато правех усилия да възвърна донякъде хладнокръвието си, от върха на хълма наблюдавах поведението на бегълците. Някои, съвсем обезумели, се втурваха шумно направо през храстите, което пък възбуждаше вниманието на маймуните и те с точен изстрел ги поваляха. Други обаче показваха повече разсъдък като старите глигани, многократно подгонвани, научили множество хитрини. Те тихичко се промъкваха, спираха за малко накрай гората и през клоните дебнеха кога вниманието на най-близкия ловец ще бъде отвлечено на друга страна. Тогава със светкавичен скок прекосяваха смъртоносната пътека. Така много от тях успяха да стигнат невредими до отсрещното сечище, в което изчезваха.
Там може би имаше надежда за спасение. Направих знак на Льовен да ме последва и безшумно се търкулнах в гъсталака непосредствено до пътеката. В този момент ме обзе смешно негодувание. Трябваше ли наистина аз, човекът, да прибягвам до подобни хитрини, за да измамя една маймуна?! Дали това поведение не беше под достойнството ми? Не трябваше ли да стана, да отида при животното и да го усмиря с тояга. Усилващият се грохот зад мен изби от главата ми това налудничаво желание.
Ловът привършваше сред адски грохот. Преследвачите бяха по петите ни. Пред очите ми един от тях изникна сред листака. Това бе огромна горила, която удряше наслуки с къса дебела тояга и крещеше колкото й глас държи. Стори ми се още по-ужасна от ловеца с пушката. Льовен целият се разтрепера и зъбите му затракаха, а пък аз отново погледнах пред себе си, изчаквайки удобен момент.
Моят нещастен другар несъзнателно спаси живота ми със своето безразсъдство. Той напълно бе изгубил разума си. Изправи се непредпазливо и като се втурна наслуки, излезе на пътеката точно под прицела на ловеца. Не стигна далеч. Изстрелът сякаш го прекърши на две и Льовен се строполи, присъединявайки своя труп към останалите, които вече бяха осеяли земята. Нямах време да го оплаквам, пък и какво ли можех да сторя за него? Трескаво дебнех момента, в който горилата щеше да подаде пушката на своя слуга. Щом направи това движение, аз на свой ред скочих и пресякох пътеката. Като насън я видях как бърза да сграбчи оръжието, но преди да се прицели, аз вече бях на сигурно място. Чух възклицание, напомнящо ругатня, но не губих време за размисли върху тази нова чудатост.