Яденето ни се услади още повече и поради доброжелателното отношение на пазачите. Преследвачите, предизвикали такъв ужас у мен, след приключването на лова се държаха благосклонно, стига да не ги дразнехме. Разхождаха се пред клетките и от време на време ни подхвърляха по някой плод, като чудесно се забавляваха от блъсканицата, предизвиквана при всеки такъв подарък. Дори присъствах на една сцена, която ме накара да се замисля. Едно малко момиченце беше уловило един плод във въздуха и съседът му, нахвърляйки се върху него, поиска да му го отнеме. Тогава маймуната размаха копието си, промуши го между решетките и грубо отблъсна мъжа, след което подаде втори плод в ръката на детето. Така аз разбрах, че тези същества са склонни към състрадание.
След като се нахранихме, началникът на отряда и неговите подчинени се заеха да прехвърлят някои пленници от една клетка в друга. Изглежда правеха някакъв подбор, чийто принцип ми убягваше. Накрая се озовах срещу група красиви мъже и жени и се помъчих да убедя себе си, че това са най-изтъкнатите индивиди; горчива утеха ми достави мисълта, че маймуните от пръв поглед ме бяха оценили достоен да фигурирам сред елита.
Изненадах се и много се зарадвах, когато видях Нова сред новите си другари. Беше се отървала от клането, за което бях благодарен на небето на Бетелгойз. За нея мислех най-вече, докато дълго оглеждах жертвите, и непрекъснато ме побиваха тръпки да не би в купчината трупове да открия прекрасното й тяло. Имах чувството, че срещам скъпо за мен същество и загубвайки отново самообладание, се втурнах към нея с разтворени обятия. Това беше истинска лудост: жестът ми я ужаси. Дали не беше забравила за близостта ни през изтеклата нощ?! Нямаше ли душа в това прекрасно тяло?! Почувствувах се смазан, като я видях как се напряга при моето приближаване и сгърчва пръсти, сякаш за да ме удуши, а навярно би го и направила, ако бях проявил настойчивост.
Но тъй като замрях на място, тя доста бързо се успокои. Легна в един ъгъл на клетката и аз я последвах с въздишка. Всички останали пленници бяха сторили същото. Сега те изглеждаха уморени, крайно отпаднали и примирени със съдбата си.
Навън маймуните подготвяха конвоя за тръгване. Върху нашата клетка метнаха едно платнище и го спуснаха до средата, така че да може да влиза светлина. Изкрещяха заповеди, запалиха моторите. С голяма скорост се понесохме към неизвестна цел; бях потиснат от мисълта за новите премеждия, които ме очакваха на планетата Сорор.
Глава XI
Чувствах се съсипан. Събитията от последните два дни ме бяха сломили физически и до такава степен бяха замътили съзнанието ми, че до този момент не бях способен да оплаквам загубата на другарите си или пък да добия ясна представа какво означава за мен разрушаването на „лодката“. Посрещнах с облекчение здрачаването, после уединението в последвалия почти непрогледен мрак, тъй като нощта настана много бързо. Пътувахме цяла нощ. Мъчех се по някакъв начин да си обясня събитията, на които бях станал свидетел. Имах нужда от тази интелектуална дейност, за да избягна дебнещото ме отчаяние, да си докажа, че съм човек, искам да кажа земен човек, мислещо същество, свикнало да търси логически обяснения за привидно необяснимите капризи на природата, а не звяр, подгонен от разумни маймуни.
Мислено прехвърлих всичко, което бях видял и което се бе запечатало в паметта ми, често несъзнателно. Най-силно беше общото впечатление, че тези маймуни — мъжки и женски, горили и шимпанзета — в никакъв случай не бяха смешни. Вече споменах, че нито за момент не ми заприличаха на маскирани животни, като дресираните маймуни, които показват в нашите циркове. На Земята женската маймуна с шапка на главата за някои представлява весела, за мен — мъчителна гледка. Тук нямаше нищо подобно. Шапката и главата бяха в хармония, а маймуните се държаха съвсем естествено. Тази, която пиеше със сламка от чаша, имаше вид на дама. Спомних си също, че бях видял един от ловците да вади от джоба си лула, натъпка я методично и я запали. Е добре, нищо в това действие не бе ме подразнило, толкова привични бяха движенията му. Дълго обмислях случката и може би за пръв път след залавянето ми съжалих за отсъствието на професор Антел. Неговата мъдрост и знания несъмнено щяха да открият някакво обяснение за тези парадокси. Какво ли беше станало с него? Бях сигурен, че го няма сред убитите. Дали пък и той не бе попаднал в плен? Това беше възможно — не всички ги бях видял. Не смеех да се надявам, че е успял да остане на свобода.