Опитах се със собствени сили да изградя хипотеза, която впрочем не ме удовлетвори кой знае колко. Обитателите на тази планета, чиито градове бяхме видели, навярно бяха пришълци, които търпеливо и старателно са извършвали селекция на много поколения и в резултат бяха успели да дресират маймуните да се държат до известна степен като разумни същества. Нали и на земята има шимпанзета, които достигат смайваща ловкост. Дори и фактът, че те могат да говорят, не беше дотам учудващ, както си бях помислил. Спомних си, че с един специалист бяхме спорили на същата тема. Беше ми казал, че сериозни учени посвещавали част от живота си на опити да накарат маймуните да проговорят. Според тях, в устройството на тези животни нямало никаква пречка за това. До този момент усилията им оставали безрезултатни, но те се защищавали, твърдейки, че единствената причина за това била, че самите маймуни не искат да говорят. Но може би тези от Сорор все пак бяха пожелали. Това даваше възможност на предполагаемите обитатели на планетата да ги използват за черна работа, като например лова, по време на който ме бяха заловили.
Вкопчих се здраво за това обяснение, отхвърляйки със страх мисълта, че може да има и друго — може би по-просто; така ми се струваше, че за моето спасение е крайно необходимо да съществуват истински разумни същества на тази планета, т.е. хора като мен, с които можех да се разбера.
Хора ли!? Към каква раса тогава принадлежаха съществата, които маймуните убиваха и хващаха в плен? Изостанали племена ли бяха?
При такова положение колко ли жестоки бяха господарите на тази планета, за да позволяват и може би да организират такива кланета!
Някаква фигура, която пълзешком се приближаваше към мен, ме откъсна от тези мисли. Беше Нова. Наоколо ми всички пленници бяха налягали на групи по пода. След известно колебание тя се сгуши до мен, както снощи. Напразно се опитвах отново да открия в погледа й пламъчето, което би придало на постъпката й смисъл на приятелски порив. Тя обърна глава и скоро затвори очи. Независимо от това, самото й присъствие ме подкрепи и аз най-после съм заспал, притиснат до нея, опитвайки се да не мисля за утрешния ден.
Глава XII
Инстинктът за самосъхранение ме предпази да се отдам на твърде тежките мисли и спах до сутринта. Все пак сънят ми бе прекъсван от трескави кошмари, в които тялото на Нова ми заприличваше на змия, увита около мен. На сутринта отворих очи. Тя вече беше будна. Беше се поотдръпнала от мен и ме наблюдаваше с поглед, в който сякаш навеки бе застинало неразбиране.
Нашата кола намали ход и видях, че навлизаме в някакъв град. Затворниците бяха станали и наклякали край решетките, гледаха изпод платнището нещо, което, изглежда, събуждаше вчерашната им тревога. И аз долепих лице до железните пръчки и за първи път видях цивилизовано селище на планетата Сорор.
Движехме се по доста широка улица, с тротоари от двете страни. Смутено оглеждах пешеходците — бяха маймуни. Видях един продавач, нещо като бакалин, който току-що бе вдигнал ролетките на магазина си и любопитно се обърна, за да ни погледне — беше маймуна. Опитвах се да различа минувачите и шофьорите на автомобилите, които ни задминаваха — бяха облечени по нашата мода, но бяха маймуни.
Надеждата ми да открия цивилизована човешка раса се превръщаше в химера и до края на пътуването преживявах мрачно отчаяние. Нашата кола още повече намали ход. Тогава забелязах, че през нощта колоната се е разпаднала и сега се състои само от две коли, а останалите, изглежда, бяха тръгнали в друга посока. Минахме през голяма врата и спряхме в един двор. Веднага бяхме наобиколени от маймуни, които се постараха с няколко удара с копията да укротят нарастващата възбуда сред затворниците.
Дворът бе заобиколен от многоетажни сгради с редици еднакви прозорци. Впечатлението, че това е болница, бе затвърдено от появата на нови личности, които се приближаваха към нашите пазачи. Всички те бяха маймуни в бели престилки и бели шапки като на санитари.
Всички бяха маймуни — горили и шимпанзета. Помогнаха на нашите пазачи да разтоварят колите. Един по един ни извлякоха от клетката, натикаха ни в грамадни чували и ни помъкнаха към вътрешността на зданието. Аз не оказах никаква съпротива и се оставих да бъда отнесен от две големи горили, облечени в бяло. В продължение на доста време ми се струваше, че се движим по дълги коридори и се изкачваме по стълби. Най-сетне безцеремонно ме тръснаха на пода, след което отвориха чувала и ме захвърлиха, този път сам, в друга клетка, закрепена неподвижно, постлана с нещо като сламеник. Една от горилите старателно заключи вратата.