Шиничи Хоши
Планетата на мъглите
— Аа, отново се съмна — каза тя, като продължи да се излежава на потъналата в утринния здрач трева. След това изви здравата си млада снага, протегна се и отвори очи.
— Ти си вече будна? Ще се т-топнем ли във водата? — попита заеквайки мъжът, който лежеше до нея и триеше сънливите си очи.
Талазите гъста мъгла идваха и си отиваха, и през тях от време на време прозираше блестящата зеленина на дърветата. Понякога мъглата само за момент ставаше по-рядка и тогава смътно се виждаше сребристият блясък на останките от разбилата се недалече от тях ракета. Но и това видение изчезваше в следващите пристъпи на мъглата.
— През нощта имах чувството, че чувам шум от двигатели на ракета, но сигурно съм сънувала — отвърна тя, триейки очи, без да обръща внимание на думите му.
Мъжът явно искаше да поддържа по-оживен разговор, та каза:
— Аз не чух нищо. Навярно е било шум от някой далечен вулкан или ревът на морето.
— Аз пък сънувах Земята. Сънувах, че е пристигнала ракета, за да ни спаси. Как ми се иска час по-скоро да се върна на Земята! — каза тя, зареяла поглед някъде в далечината.
— Сигурно ще дойдат да ни спасят. Нали изпращахме сигнали за помощ след повредата й до момента на приземяването. Бяхме принудени да кацнем на тази планета.
По време на редовния космически рейс нещо се беше повредило и бяха принудени да кацнат на тази обвита в мъгла планета. Но тъй като на планетата нямаше космодрум, ракетата се разби при приземяването и от многобройните пътници само те двамата останаха живи.
Тя беше млада и красива стюардеса. За разлика от нея, той не беше от най-красивите. Беше стар ерген, около четиридесетте, и макар че много пъти се беше опитвал да се ожени, все не успяваше. Аварията с космическия кораб се бе случила, когато той, вече във втората половина на живота си, се беше отправил към една далечна планета-колония, за да участвува в нейното разработване.
— Днес няма ли да похапнем от ония червени плодове? — попита тя със сънен глас.
— Три ще ти стигнат ли? — той се надигна и откъсна няколко плода от дървото, чийто червен блясък от време на време изплуваше в гъстата мъгла. Макар че тя беше стюардеса и нейно задължение беше да се грижи за пътниците, в действителност се получаваше обратното, но и двамата приемаха това положение за естествено.
— Присъни ми се, че присъствувам на голям прием на Земята. По стените бяха окачени абстрактни картини, които приличаха на дъгата, и цветовете им се променяха, чуваше се много приятна електронна музика, която сякаш се лееше от тавана — каза тя, след като изяде червените плодове и задъвка една тревника. Устата й се напълни с подобен на мента аромат.
— Човек в нашето положение може да мисли за Земята колкото си иска. Макар че и тук не е толкова лошо за живеене. Не е студено, зеленината като че ли се съживява сред потоците мъгла, не липсват и приятни звуци — отговори той тихо, заслуша се в ромола на поточето, което течеше наблизо, в чуруликането на птичките, скрити в клоните на дърветата.
— Да, така е, но и много неща липсват. Къде са елегантните мъже, които винаги са ме ухажвали?
Той не можеше да отговори, затова замълча.
— Чудя се дали наистина някога ще можем да се върнем на Земята. Небето на тази планета не е ясно, и дори да дойдат да ни спасяват, няма как да ни открият.
Цялата планета беше плътно загърната в мъгла, която сигурно никога не се вдигаше.
— Мисълта, че ще остарея тук, на тази планета, ме кара да полудявам!
Откакто се разби ракетата, тя повтаряше тези думи по сто пъти на ден.
— Каквото и да говориш, нищо не може да се направи. Виждаш, че аз правя всичко възможно, за да останем живи. Не ни остава нищо друго, освен търпеливо да чакаме.
— Така е, за съжаление… — каза тя недоволно и отвърна поглед от него.
Забелязвайки това, той за сетен път си помисли дали да не й каже: „Най-добре ще е, в края на краищата, да обикнеш мене“, но и този път си замълча. Страхуваше се, че може веднага да го отреже, пък и нямаше защо да бърза да й го казва точно сега.
— Отдавна не съм ходил за риба, ще отида да наловя малко — промени той темата, стана и взе сака, който си бе направил от връвчици и въженца.
— Хубаво. Нали трябва да се яде… — каза тя, но, изглежда, се сети за нещо лошо, защото добави: — …може да има нещо опасно, да беше взел онази пушка.
— Добре — измърмори той, макар да знаеше от досегашния си опит, че на тази планета няма животни, които могат да му сторят зло. Затова не му се носеше тежката пушка с инфрачервени лъчи. Той обаче не можеше да не я послуша, особено след като толкова рядко биваше внимателна.