Термичен шок, с всички присъщи симптоми. Суха, зачервена кожа, неритмично дишане. Температурата й се покачваше бързо, което означаваше, че тялото й се е отказало да се бори с топлината.
Нищо не можеше да стори, освен да се помъчи да я предпази от жегата. Отмери мъничка доза вода, наля я в устата й и тя преглътна конвулсивно. Тънката дреха не можеше да я предпази от слънцето. Притисна я до себе си и закрачи към хоризонта. Една по-висока скала хвърляше миниатюрна сянка и Брайън се насочи към нея.
Скрит от преките лъчи на слънцето, пясъкът в подножието на скалата изглеждаше почти студен. Когато я положи върху него, Лиа отвори очи и го погледна през мъгла от болка. Искаше да му се извини за своята слабост, но не можа да прокара нито дума през пресъхналото си гърло. Тялото му се полюшваше в нагорещения въздух като разлюляно от вятъра дърво.
От изненада тя отвори очи и за миг съзнанието й се проясни. Брайън наистина се полюшваше. Изведнъж Лиа си даде сметка, колко безропотно бе разчитала на неизчерпаемата му сила, а ето че сега краят бе близо. Мускулите по цялото му тяло се свиваха мъчително и Брайън всеки миг щеше да изгуби равновесие. Той изви шия и разтегна устни в безгласен вик, по-ужасен от какъвто и да било звук. А сетне изкрещя и тя, когато видя как очите му се обръщат, оставяйки само празните бели ябълки, които се вторачиха безжизнено в нея. Брайън се строполи назад, с глух тътен, като отсечено дърво. Дали беше в безсъзнание, или мъртъв, не можеше да определи. Дръпна го за крака, но беше прекалено тежък, за да го изтегли на сянка.
Брайън лежеше проснат под слънцето, целият облян в пот. Едва когато зърна потта, Лиа си даде сметка, че е още жив. Какво му имаше? Затърси отчаяно някаква следа из обърканите си медицински познания, но нищо не можеше да обясни случилото се. Потните жлези, на всеки квадратен сантиметър от тялото му, изглеждаха обхванати от необичайна активност. Мътни маслени капки бликаха от всяка пора на кожата му. Ръцете на Брайън трепереха и Лиа с ужас забеляза, как космите по тях се движат, сякаш внезапно бяха оживели. Гърдите му се повдигаха учестено, въздухът свистеше на пресекулки през здраво стиснатите му устни. Лиа можеше само да се взира през червеникавата мъгла към него, уверена, че преди да умре, ще обезумее.
Брайън се закашля мъчително, а когато спазмите отминаха, дишането му изглеждаше малко по-спокойно. Тялото му бе все така покрито с пот, а едрите капки се събираха в ручейчета, които се стичаха надолу и изчезваха в пясъка. Той помръдна, претърколи се на една страна и лицето му се обърна към нея. Очите му бяха отворени, дори се усмихваше.
— Не исках да те плаша. Стана неочаквано, макар сега да не е сезонът. Ударът трябва да е бил доста тежък за организма ми. Ей сега ще ти дам вода — мисля, че остана малко.
— Но какво стана? Когато падна одеве, изглеждаше сякаш си…
— Само две глътки, не повече — каза той, като й подаваше манерката. — Ами, това е сезонна промяна. Преживяваме я всички на Анвхар, когато дойде лятото, макар и не толкова тежко. През зимата трупаме по няколко слоя мазнина под кожата за да се предпазим от студа и отделянето на пот почти се преустановява. А когато времето се затопли, процесът протича в обратна посока. Мазнините се преработват, а потните жлези се уголемяват и започват да функционират с удвоена сила, за да може тялото да се нагоди към предстоящите два месеца тежка на физическа работа, горещина и малко сън. Предполагам, че местната жега е предизвикала преждевременно сезонната промяна.
— Искаш да кажеш… че сега си адаптиран към тази ужасна планета?
— Нещо такова. Макар да ти призная, малко ми е хладно. Скоро ще се нуждая от вода, така че не можем да останем тук. Как мислиш, ще издържиш ли на слънцето, ако те нося?
— Поне ще съм по-добре, отколкото тук. — Чувстваше главата си олекнала, почти не осъзнаваше какво говори. — Най-добре да продължаваме. Така ми се струва.
Едва напуснаха сянката под скалите и слънчевата светлина я заля като нетърпимо гореща вълна. Не изминаха три-четири крачки и Лиа изгуби съзнание. Брайън я вдигна и продължи напред, като се полюшваше под тежестта й. Само след няколко метра почувства, че краката му затъват в пясъка. Знаеше, че почти е на предела на силите си. Крачеше все по-бавно, всяка следваща дюна му се струваше по-висока от предишната. На места през пясъка се подаваха назъбени и напукани от горещината камънаци, които се налагаше да заобикаля. В основата на една по-висока скала зърна някакво щръкнало растение. Подмина го, сетне спря — някаква мисъл се оформяше съвсем бавно в неговия сварен от жегата мозък. Какво бе онова там? Изглеждаше различно. Като че ли не беше виждал подобно растение досега.