— Допри устни в този край и пий — нареди той.
Лиа се нуждаеше повече от вода, но Брайън реши да пие пръв, тъй като все още не смееше да се довери напълно на непознатия. Надзърна вътре и забеляза, че малката розова кухина е изпълнена с прозрачна течност. Вдигна я към устата си и отпи. Водата беше топла и имаше застоял дъх. Неочаквана остра болка около устата го накара да дръпне зелената лиана. От венчелиста бяха щръкнали мънички пипалца, обагрени с кръвта му. Брайън вдигна глава и впери гневен поглед в дисианеца, но забрави яда си в мига, когато зърна лицето на другия. Устните му бяха обкръжени от дребни белезникави рани.
— Ваедата не обича да дава водата си за нищо — произнесе туземецът.
Брайън пи отново, сетне опря ваедата до устата на Лиа. Тя изстена, без да дойде на себе си и засмука жадно с уста животоспасяващата течност. Брайън я остави да се напие на воля, едва тогава пи отново. Дисианецът бе приклекнал и ги разглеждаше с каменно изражение. Брайън му подаде ваедата, сетне извади от вързопа дрехи и покри Лиа. Накрая приседна, по подобие на туземеца, и започна да го разглежда.
Приклекнал неподвижно в пясъка, дисианецът изглеждаше сякаш не забелязва изгарящото слънце. Нямаше и следа от пот по голата му, мургава кожа. Косата му бе достатъчно дълга, за да покрива и раменете, а очите му бяха необичайно сини и хлътнали в орбитите. Единствената дреха, която носеше, бе широкият, привързан около кръста пояс. Ваедата вече бе преметната през рамо, макар да продължаваше да се гърчи като змия. На пояса бяха прикачени, или затъкнати вътре, познатата колекция от причудливи каменни, кожени и медни предмети с неясно предназначение. Всъщност, два от тях вече бяха познати на Брайън — тръбичката за стрели и специално извитата кука, с която бе продупчил ваедата. Зачуди се дали и останалите предмети нямат подобно напълно практическо приложение. Ако ги приеме като сечива, създадени с конкретна цел — а не като туземски украшения — това би означавало, че техният собственик е нещо повече от дивака, какъвто изглеждаше на пръв поглед.
— Казвам се Брайън. А ти…
— Не можеш да научиш името ми. Защо си тук? За да убиваш моите хора?
Брайън се опита да прогони спомените за предната вечер. Въпросът бе попаднал право в целта. Но все пак, в държанието на непознатия се долавяше някаква изчаквателност, спотаена надежда и Брайън реши да говори истината.
— Дойдох тук за да спася хората ти от убийство. Вярвам, че ще сложа край на войната.
— Докажи го.
— Отведи ме в града, в сградата на Фондацията за културно подпомагане и аз ще го докажа. Нищо не мога да направя в пустинята. Освен да умра.
За първи път от началото на срещата им, на лицето на дисианеца се изписа нещо неясно. Той сбърчи вежди и си промърмори. Брайън зърна ситните капчици пот над веждите му и изведнъж си даде сметка, че непознатият се бори със себе си. Изглежда взе някакво решение, защото се изправи и Брайън го последва.
— Върви след мен. Ще те отведа в Хоувстад. Но първо ми кажи — от Ньорд ли идваш?
— Не.
В отговор безименният дисианец изсумтя и му обърна гръб. Брайън метна отпуснатото тяло на Лиа и го тръгна по дире му. Вървяха близо два часа, още от началото дисианецът наложи убийствено темпо. Най-сетне пустинята свърши и навлязоха в камениста земя. Туземецът посочи една скала, изсечена като кула и каза:
— Чакай там. Ще дойдат за теб.
Той проследи с поглед Брайън докато настаняваше жената в сянката на скалата и му подаде за последен път ваедата. Малко преди да си тръгне се спря разколебан.
— Казвам се… Улв — рече той. След миг изчезна.
Брайън нагласи Лиа да лежи удобно, доколкото бе възможно сред камъните. Знаеше, че се нуждае от спешно лечение, инак щеше да загине. Шокът и загубата на течности се бяха съюзили, за да я погубят.
Слънцето клонеше към залез, когато от запад се разнесе характерният грохот на пустиноход.
VIII
С всяка секунда шумът се усилваше, без съмнение пустиноходът идваше право към тях. Веригите му тракаха оглушително по заострените камънаци. Беше голям, товарен модел, не след дълго закова право пред тях, сред облак прах. Водачът ритна шумно люка.
— Влизайте. Бързо! — извика той. — Хайде, че е горещо.