Той подаде газ, готов да включи на скорост и ги погледна с раздразнение.
Без да обръща внимание на нервния водач, Брайън положи внимателно Лиа на задната седалка и едва след това затвори люка. Всъдеходът подскочи напред, а от решетките на вентилатора полъхна леден въздух. Вътре не беше хладно, но температурата бе поне с петнадесет градуса по-ниска от външната. Брайън загърна Лиа с всички дрехи, които откри във вързопа, за да я предпази й от ненужно пренатоварване. Водачът се бе привел над кормилото и продължаваше да натиска бясно газта. Не беше промълвил нито дума, откакто се бяха качили.
Брайън се озърна и в този миг някакъв мъж се появи от задния отсек. Беше слаб, с космато лице. В ръката си държеше пистолет.
— Кой сте вие? — попита той без следа от симпатия в гласа.
Доста странно посрещане, но Брайън бе започнал да осъзнава, че Дис е странна планета. Мъжът гризеше нервно устни, докато Брайън го разглеждаше със спокойно изражение, без да помръдва. Нямаше никакво желание да предизвиква другия, затова се постара да отвърне с нисък, уверен глас.
— Името ми е Бранд. Приземихме се от орбита преди две нощи — оттогава вървим насам. А сега, постарай се да не натиснеш спусъка от изненада, когато ти кажа, че Вион и Айджел са мъртви.
Мъжът с пистолета извика и ококори очи. Водачът се огледа уплашено, сетне продължи да върти бясно кормилото. Брайън остана доволен от проверката. Ако тези двамата не бяха от Фондацията за културно подпомагане, едва ли новината щеше да ги изненада. Сега вече можеше да приеме с доста голяма сигурност, че са членове на ФКП.
— Ние с момичето успяхме да избягаме — продължи той. — Насочихме се към града за да се свържем с вас. Вие сте от Фондацията, нали?
— Да. Разбира се — рече мъжът и прибра пистолета. Гледаше изцъклено пред себе си и продължаваше да хапе нервно устни. После му хрумна нещо друго и той отново сграбчи дръжката на пистолета.
— Ако наистина сте Бранд, трябва да ви попитам нещо. — Той затършува в джоба със свободната си ръка и измъкна пожълтяла хартийка. Прочете написаното, като мърдаше беззвучно с устни и го повтори: — Отговорете — кои са последните три дисциплини в… — мъжът крадешком погледна бележката — …Двайсетобоя?
— Шахмат финали, стрелба с пушка легнал и фехтовка. Защо?
Мъжът изсумтя и прибра наново пистолета в кобура си. Очевидно беше доволен от отговора.
— Казвам се Фоусел — представи се той и размаха бележката пред лицето на Брайън. — Това беше последното нареждане от Айджел, което получихме през ньордската блокада. Уверен беше, че ще загине и се оказа прав. Прехвърли командването на вас. Аз бях първи заместник на Мерв, докато го отровиха. Трябваше да помагам на Айджел, но ето, че направо започвам с вас. Поне до утре — докато съберем багажа и напуснем тази проклета планета.
— Какво искаш да кажеш — до утре? — попита Брайън. — До изтичане на ултиматума остават три дни — можем да свършим доста работа.
Фоусел се отпусна тежко на седалката, разкрачи се за да запази равновесие и стисна дръжката на стената.
— Три дни, три седмици, три минути — какво значение? — С всяка дума гласът му изтъняваше, очевидно с мъка запазваше самообладание. — Вижте какво. Ясно е, че не сте запознат с обстановката. Току що сте пристигнали и това е вашият лош късмет. Моят лош късмет е, че бях изпратен в тази дупка и трябваше да гледам дивотиите на местните туземци. Да се старая да бъда вежлив с тях, дори когато избиват приятелите ми, а над главите ни са увиснали ньордските бомбардировачи. Всеки момент някой от онези горе може да изгуби самообладание, пред заплахата родния му дом да бъде унищожен от кобалтовите бомби, и да натисне копчето. Далеч преди крайния срок.
— Сядай, Фоусел. Сядай и се успокой. — Брайън беше склонен да симпатизира на човека отсреща, но сега не беше време за хленчене. Фоусел се залюля, сетне се отпусна назад. Облегна чело на прозореца и затвори очи. Тъничка вена пулсираше видимо на челото му, а устните му трепереха. Явно твърде дълго бе живял под постоянно напрежение.
Подобна бе атмосферата и в сградата на Фондацията за културно подпомагане, в която пристигнаха не след дълго. Отчаяние и безднадежност. Единственият, който не споделяше общото настроение, бе докторът, появил се почти незабавно за да откара Лиа в клиниката. Явно бе прекалено затрупан с проблеми около пациентите си, за да обръща внимание на всичко останало. Но отчаянието бе съвсем забележимо при всички останали. В мига, когато зад тях хлопна масивната врата на гаража, Брайън потъна в атмосферата на пораженчество. Почти невъзможно бе да не я забележи.