Улв коленичи и се промуши през тесния отвор. Брайън го последва, като се мъчеше да подтисне растящото безпокойство. Чувстваше се ужасно беззащитен, докато пълзеше в тесния тунел. Все си повтаряше, че се дължи на прекалено изострени нерви.
Тунелът се оказа съвсем къс и завършваше с просторно помещение. Почти едновременно дочу шума от приближаващи стъпки и емпатичното усещане за омраза. Изгуби няколко безценни секунди, докато се измъкне от тунела, запази равновесие и извади пистолета. Можеше да умре през тези секунди. Дисианецът бе вдигнал над главата му боздуган от грубо издялан камък, който с лекота би могъл да премаже черепа му.
Улв бе сграбчил китката на непознатия и двамата бяха напрегнали мишци в мълчалива схватка. Никой от двамата не бе произнесъл и дума от началото на схватката, единственият звук бе от търкането на мазолестите им крака в песъчливия под. Брайън отстъпи крачка назад и се прицели в нападателя. Дисианецът го забеляза, очите му пламнаха гневно, но въпреки това отпусна ръка, осъзнал безсмислието на атаката си.
— Защо го доведе тук? — изръмжа той към Улв. — Защо не го уби?
— Тук е, за да го изслушаме, Гебк. Това е човекът, за когото ти разказвах, същият дето срещнах в пустинята.
— Ще го изслушаме, а след това ще го убием — заяви Гебк с безжалостна усмивка. В гласа му се долови твърда решимост. Брайън осъзна, че поне за момента е в безопасност. Прибра пистолета и едва сега огледа помещението.
Таванът беше сводест, от стените все още се излъчваше насъбраната през деня топлина. Улв свали парчето плат, с което се бе увил, за да се предпази от нощния хлад, сгъна го и го нави под пояса си. Изсумтя нещо неразбираемо и едва, когато дойде приглушеният отговор, Брайън за пръв път забеляза жената и детето.
И двамата бяха приклекнали до отсрещната стена, зад купчина от някакви изсушени коренаци. Бяха съвсем голи, загърнати в дългите си, сплъстени коси. Препаската с прикачени безброй странни принадлежности, едва ли можеше да се нарече дреха. Дори детето имаше такъв колан — миниатюрно подобие на майчиния. Жената изплю парчето от корен, което дъвчеше и го побутна към огъня, който озаряваше помещението. Пламъците облизваха окаченото отгоре гърне, от което тя напълни три глинени купички с храна за мъжете. Миризмата бе отвратителна и Брайън се стараеше да преглъща храната преди да почувства вкуса й. Ядеше с ръце, също като останалите, които се хранеха мълчаливо. Не можеше да определи, дали мълчанието им е някакъв ритуал, или просто навик. Поне имаше възможност да се запознае отблизо с дисианския начин на живот.
Пещерата очевидно беше с изкуствен произход — по стените личаха следи от инструментите, с които е била прокопана. Помещението се стесняваше в противоположния край, където от земята излизаше гъста мрежа от корени, за да се изгуби в ниския таван. По-тънките коренчета бяха привързани към средата и извити така че оформяха едно общо стъбло, дебело колкото човешка ръка. От стеблото в центъра висяха четири ваеди — Улв бе закачил там и своята, преди да седне. Ваедата изглежда веднага бе впила зъби в повърхността на корена, той като се крепеше единствено на тях. Още една брънка от дисианския кръговрат на живота. Ето значи откъде ваедите се сдобиваха с водата, която даваха на хората.
Брайън почувства, че го гледат, обърна се и се усмихна на малкото момиче. Едва ли имаше шест години, но вече беше типичен дисианец във всяко отношение. Не отвърна на усмивката му, дори не промени каменното изражение на лицето си. Дъвчеше с механични движения корените, които й подаваше майка й. От време на време ги изплюваше в малката купичка, която пък пресипваше в едно гърне. Изплютите корени бяха обелени, а най-твърдата и неподатлива част от кората премахваха с някакво грубо сечиво. Процесът бе доста продължителен, а резултатът толкова жалък, че буквално не си заслужаваше усилията. От дебелия корен накрая остана съвсем тъничка и крехка сърцевина, която момичето веднага погълна лакомо. След това се захвана със следващия корен.
Улв остави глинената купичка и млясна доволно.
— Доведох те до града, както ти обещах — заговори той. — Но ти изпълни ли каквото каза?